Този разказ можеше да започне и по друг начин… Много е интересно: връщаш се от някъде и те питат – какво ти направи най-силно впечатление? Нима можеш да отговориш с две думи?!… Отиваш в друга държава, макар и съседна, и очакваш да видиш нещо много по-различно. Да, има и различно, но има и нещо много близко, да не кажа родно, от което ти става наистина хубаво. Но… поред.
В Ниш
може да видиш „археолошки парк” Медиана и Челе кула, оригиналната сграда на местния университет и старата крепост, прекрасни сгради и стари паянтови постройки.
Глобализацията и местният колорит си дават здрава битка. След неуспешна приватизация огромният хотелски комплекс „Амбасадор” на централния площад е затворен. Но временно затворена е и централната част от главната улица на 300-хилядния град. Не за друго, а за спортен празник на младежта и децата. От тротоар до тротоар по широкия булевард е опъната мрежа и чевръсти момчета и момичета прехвърлят от двете й страни волейболната топка. Други се боричкат на импровизирания тепих. Наоколо кипи градското ежедневие – някак различно и… толкова добре познато.
Големият град е побрал сега и хиляди бежанци от Косово и от други места. Това, естествено, поражда проблеми. Мъчат се хората да ги преодоляват…
Театърът в Ниш е с дългогодишна история. Сега местните управници мислят за създаването в града и на опера.
Вечерта в клуба на университета две момчета сътворяват с йоника и песен чудесен празник за събралите се представители на двата съседни славянски народа. Сръбски новинар повежда хорото. Колежка от Кюстендил не му отстъпва в танца. Присъстват и местни културни деятели, университетски преподаватели /самият кмет на Ниш – Зоран Перишич, е професор/.
Два народа, а песните и хората са почти едни и същи. Два дни по-късно невероятният кмет на Враня ще ни каже, че една песен /позната у нас с началото си „Черни очи имаш, моме, жалиш ли ги ти-и-и-и-и…”/ съществува във фолклора на всички съседни народи. Е, с известни вариации, но мелодията е същата, а и текстът е почти еднакъв…
Историята
Историческата ни съдба е била такава. Живели сме в мир и в битки помежду си. Страдали сме векове под едно и също робство. Учели сме се след това да си помагаме взаимно, да купуваме от другия по нещо – в пряк и в преносен смисъл.
Самоков с право се гордее с комплекса „Цари мали град” край Белчин. Сърбите ни показват от древността своята Медиана край самия Ниш и Царичин град на трийсетина километра от Лесковац. В района край Ниш е роден римският император Константин Велики, а през тази година се честват 17 века от неговия Милански едикт, с който се приема християнството за равнопоставена религия.
През цялата година тук се провеждат различни начинания, свързани с юбилея. По време на нашето посещение се открива например изложба, на която е показана и излятата от бронз и намерена през 1900 г. глава на император Константин. Два дни по-късно, пак по повод на 1700-годишнината, се очакваше визита на кардинал от Ватикана. За 12-а поредна година тук се провежда и международен конгрес на тема „Ниш и Византия”.
Кулминацията ще бъде очакваното голямо тържество на 6 октомври с участието на едни от първите хора в държавата и на изтъкнати гости – светски личности и висши представители на духовенството – поканени са главите на всички православни църкви.
Кметът Перишич с помощта на видеоекран в разкошната представителна зала на градската управа ни запознава с близката и по-далечната история на големия град, като обобщава, че той сега обхваща пет общини /сред тях и Нишка баня/ и че сега тук мирно съжителстват православни и католически храмове, синагога и джамия. Проф. Перишич добавя, че в Ниш има българско консулство и че връзките с български градове и общини укрепват.
Според домакините в региона са родени общо 18 римски императори. Тук, в древния град Медиана край Ниш, можете да видите римска мозайка и възстановени старинни бойни машини. Тук е била вилата-резиденция на Константин Велики, смятан и за първия християнски император.
Задачата сега е до март догодина разкопките да се покрият. Пана и макети ще разказват за живота и бита на хората от 4 век… Запознати с проблема са категорични: „10 процента от парите са необходими, за да се открие нещо, а 90 процента – за да се съхрани!”
…На огромна площ – около 27 хектара, се е разпрострял т. нар. Царичин град край градчето Лебане, близо до Лесковац. Царичин град е свързан с името на император Юстиниан І и развитието на Византия през 6 век. Разкопките тук са разкрили наистина цял един град-крепост, който е бил център на епископия. Както при „Цари мали град”, мястото тук представлява един чудесен наблюдателен пункт. Височината заема господстващо положение спрямо околните равнини и хълмове. Ясно се очертава главната улица на някогашния укрепен град. Виждат се основите на църкви. Християнски символи са запазени по различните находки. Има го и някогашният бунар. Останки от канализация са живо доказателство за високата степен на цивилизовано градоустройство по тези земи преди много векове.
Естествено, реставрацията на това градище би струвала милиони и милиони евро. Надеждата е в Европейския съюз, който засега за западните ни съседи е все още само цел…
Зловещ паметник от по-ново време е Челе кула в Ниш, съградена по заповед на турския паша от черепите на загиналите сръбски герои, вдигнали се през 1809 г. на въстание срещу поробителите. Неравна е последната битка. Тогава сърбите стрелят в барутния склад. Следват страшни експлозии. Въстаниците стават курбан за свободата, настъпила няколко десетилетия по-късно, но загиват и хиляди турски войници… Кулата сега е музей, който напомня за едно жестоко време и за нечуван героизъм. Както казва един голям ум, цитирам по памет – няма власт над оная глава, решила да се отдели от плещите в името на свободата…
„Градска къща” и църквата „Оджаклия” – това пък са две от най-големите забележителности на Лесковац. Докато разглеждаме храма, специалисти от Историческия музей в Самоков, които са част от групата ни, си припомнят, че преди около век и половина – през 1854 г., именно за Лесковац тръгва с цяла каруца икони самоковският художник Никола Образописов по поръка на своя баща Йоан Иконописец. Запазено е сведение, че дарението и придружаващите го са били посрещнати тържествено в Лесковац. Съдбата на тези икони е трудно да се проследи /може би някои от тях са и сега в тази църква/, но са факт оживените връзки преди десетилетия и векове между Самоков и градовете в Южна Сърбия. Може би е дошло време тези връзки да се възобновят и да се продължат и развият в съвсем новите днешни условия.
80-хилядният областен и университетски център Лесковац е вторият по големина /след Ниш/ град в региона. Ако Габрово е българският Манчестър, Лесковац е сръбският. Тук са работили десетки текстилни фабрики. Има и музей на тестила. Още през 1890 г. тук е била създадена „текстилна школа”. Историята й е много интересна. Времето ни е малко, но в бързината успявам все пак да запиша, че наказанията на школниците са се налагали за „…непослушност, дреманье, певане…”
Сякаш от близката история са извадени и множеството дюкянчета по търговските улици на Лесковац и Враня. На хора от средното и по-старите поколения те биха напомнили сегашната улица „Търговска” в града ни – от Голямата чешма към моста, но във вида й от 50-те и 60-те години на миналия век.
В манастира „Св. Никола” във Враня млад монах ни черпи с ракия и сладки. Музеят на писателя Борислав Станкович и градският музей във Враня ни показват дни по-късно историята на този край. Заедно с всичко друго виждаме колко много сходни неща има в миналото, в бита, обичаите и традицитие на нашите два народа. „Същото като при нас…”, споделят спонтанно неведнъж колеги.
Такъв до известна степен е и
днешният ден
на хората от градовете и селата в Южна Сърбия.
„В предприятията ни до преди години работеха около 24 хиляди души, сега са към 6 хиляди”, споделя кметът на Враня. Споглеждаме се с разбиране. Нима не е същото и при нас?
Проблеми, свързани с приватизацията, безработица, безпаричие, немотия – всичко това дава своя отпечатък върху облика на селищата и върху всекидневието на живеещите в тях. И с просто око се вижда, че новото строителство е малко, че сгради и обществени площи не се поддържат, благоустрояването и хигиената не са като в Швейцария.
Продължителните войни при разпадането на Югославия в края на миналия век и бомбардировките на НАТО през 1999 г. също са дали „принос” в тази насока. Те са една незараснала рана.
В самия център на Враня видяхме впечатляващ паметник на загиналите в тези войни и от натовските бомбардировки жители на града. Имената им са изписани на мемориала. 95 души!
А градът е само на броени километри от Косово. Областта граничи на запад с тази нова държава, а на изток – с България…
Въпреки всичко има какво да „купим” и сега от западната ни съседка. Коритата на реките там правят отрадно впечатление. Канализирани са, но това почти не личи от поддържаната богата тревна растителност. На повечето места край реките са оформени тераси, които се вписват чудесно в градската среда. Играят роля на своеобразни зелени пояси, на полупаркове, така да се каже. А това води до отмора за окото /и не само за него/, до по-чист въздух. И така е навсякъде – не само в големите областни центрове Ниш, Лесковац и Враня, но и в малките градчета, през които преминаваме.
Изключително красиво е прочутото Власинско езеро. То е най-високото /над 1200 м н. в./ и най-голямото изкуствено езеро в Сърбия. Дълго е 12 км, а по средата плаващ остров засилва екзотиката. Наоколо „капанчета” предлагат отмора и сръбска скара. Стопаните им споделят, че българите са им чести клиенти.
Тук е моментът да отворим дума за пътищата. Асфалтът по шосетата между областните центрове е безупречен. Усилено се строи и магистралата за Скопие.
Наистина, пътят от Босилеград до Власинското езеро е „кръпка до кръпка”, но никъде не забелязваме дори една дупка, даже и по междуселските пътища. Неволно си припомняме с горчива усмивка нашето трасе за Ихтиман – между два от най-големите града на областта ни. Като че ли не сърбите, а ние сме водили война…
По някое време в едно от малките градчета, може би в Прекодолче /какво име само!/ виждаме нова „кукя” с умилителното гръмко име на фасадата „Мала Европа”.
В индустриалното предградие съзираме надпис „Растоварище” /”Склад”/, а по-надолу – „Пране возила”. Малко време ни трябва, за да си го преведем – „Автомивка”, естествено…
За разлика от нас, където по-голямата част от земята пустее, в Сърбия почти всичко се обработва. Огромни са площите, заети с царевица. Парници за зеленчуци пък се срещат постоянно из полето, между селата, а и в самите тях.
Изненада за нас са многото нови къщи в селата. Знаем за демографската криза и за обезлюдяването на малките населени места при нас, затова се учудваме. Може би при съседите повече хора разчитат за препитание на селското стопанство и остават по родните си места. Или се връщат в тях вследствие на безработицата в градовете?
Причините и предпоставките могат да са различни, но фактът си е факт. Дори в планинските селца начесто са накацали нови постройки. Обичайна гледка е да видиш къщи – не рядко нови – по две, по три, по пет, накацали над селата или високо горе на хълма, в планината… Наподобяват нашенските махали, но са по-малко на едно място, а и ясно се вижда, че не са оставени на произвола на съдбата…
Наистина,
хора
– и в градовете, и в селата, забелязваме по-рядко, отколкото при нас. „Ами тук хората работят, не се шляят по улиците”, опитва се да разплете ребуса един от нас. Може би не е далеч от истината…
Самите хора са дружелюбно настроени. Неведнъж ни наричат братя славяни.
Върхът в това отношение е като че ли кметът на Враня Зоран Антич. Енергичен и общителен, още след първите приветствени думи при срещата ни в кметството се запознава с групата ни, като моли всеки от нас да се представи – как се казва, какво работи, откъде е… Когато чува „Самоков”, бързо уточнява – „значи между Боровец и Дупница…” /по-късно се изяснява, че Враня е побратимен град с втория по големина град в Кюстендилска област/.
Антич ни представя не само града, който преди промените е бил един от най-бързо развиващите се в Сърбия. Запознава ни и с… певческите си възможности /между другото, те изглеждат съвсем не малки…/. Нестандартният кмет ни изненадва и с куп подаръци, между които и бутилка вино.
След това сам се включва в програмата ни. Заедно с нас разглежда музея на града, манастира „Св. Никола”, доизяснява отговорите на някои наши въпроси, пуска шеги.
Когато пък деловата програма привършва, сам ни завежда в уютно заведение, черпи ни сръбска ракия, а после пак запява. И всичко това – в почивния му съботен ден…
Подробност, но важна и многозначителна в случая е, че Зоран Антич е завършил „Международни отношения”.
Колежка насочва вниманието ми към това как сърбите титулуват своите кметове. Наричат ги не „градоначалници”, както при нас, а „градоначелници”. Наистина, има като че ли разлика в това дали ще си началник или ще си начело… Само една буква, но зад нея се крие доста дълбок смисъл.
Желани гости сме и на откриването на нова зала в града.
Сърдечно ни посрещат в началото на посещението ни в Сърбия в Българския културно-информационен център в Босилеград. Подаряват ни списанието „Братство”, а от стените ни гледат портретите на Левски и на плеяда наши герои. Неволно изпитваме някакво чувство на вина, че тези българи – родолюбци дори може би повече от нас, не живеят в границите на своето исконно отечество. Прекланяме се пред техния патриотизъм и стоицизъм.
В Ниш пък, когато се оказва, че сме се озовали в древния град Медиана след работното време, нашият водач се обажда „където трябва” и след броени минути само пристига екскурзовод. Въпреки напредналото време, въпреки дъжда…
Всички сервитьори в заведенията, където обядваме и вечеряме, са мъже. Отчитаме професионализма им, коректното отношение към нас.
За прочутата плескавица мнозина от нас чували, а са я и опитвали. Кулинарите сред нас се възхищават и на вкусните супи. Прекрасно овкусеното прясно зеле пък е чудно мезе за невероятната местна дюлова ракия. Дори да сте закусвали сутрин, ако там пък ви предложат бюрек, не се отказвайте – няма нищо общо с нашия, пръстите ще си оближете…
Да не говорим за прочутата „Роштилиада” – традиционния септемврийски фестивал на месните вкусотии в Лесковац! Кметът на града, лекар по професия, ни съобщава, че фестивалът, който има вече четвъртвековна история, всяка година се посещава от хиляди българи. Местните майстори са сътворили в началото на тазгодишния септември истински рекорд за Гинес – 55-килограмова плескавица! Хора от града ни информират, че ще правят фестивал и на „спръжата” и се впускат да ни информират като какво ястие е това. Спираме им ентусиазма с многозначителни разбиращи усмивки…
х х х
Та, за „француския кревет”… Наредили сме се на опашка пред рецепцията на хотел „Грош” в Лесковац и чакаме да ни разпределят по стаите. Предлагат на колежките пред нас да спят на „француски кревет”. Те се споглеждат в недоумение – какво пък е това? За съжаление в случая и ние не можем да сме им полезни с необходимата информация. Следват пояснения, от които се разбира, че думата е за едно общо широко легло, по нашему – спалня.
Дамите се настройват скептично към подобна близка перспектива, но в същото време аз си мисля – та не сме ли всички ние в един такъв френски креват или лодка, да го наречем. Може да е Ноев ковчег, може да е яхта. Всички ние – българи, сърби, другите балкански народи. /Когато се разделяме, емблематичният кмет на Враня Антич сякаш се изповядва: „Запомнете, братя, единението, взаимодействието между балканските народи не е фраза от политическия речник – това е неотложна потребност.”/ Пък и европейците като цяло, да не кажем и светът. Дали няма да разклатим лодката и в нея да започне да влиза вода, а не дай си Боже, и да я преобърнем? Това зависи от всички нас, но и особено много от кормчиите, включително от градоначЕлниците…
Ниш – Лесковац – Враня – Самоков
Тодор Попов
Б. А. Пътуващият семинар от 19 до 22 септември се състоя в изпълнение на проект „Преоткриване: Журналистически гледни точки към културно-историческото наследство и природни забележителности в южния граничен район на България и Сърбия”. Проектът се съфинансира от ЕС чрез Програмата за трансгранично сътрудничество по Инструмента за предприсъединителна помощ „България – Сърбия”.
Партньори по проекта са журналистическо сдружение „Балкански форум”, Центърът за демокрация и развитие на Южна Сърбия в Лесковац и Регионалният исторически музей в Кюстендил. В пътуващия семинар участваха журналисти /включително от БНТ, БНР, БТА/ и музейни специалисти от София, Кюстендил и Самоков.
Специално благодаря на Таня Мангалакова и Динко Драганов от „Балкански форум”, на нашия преводач проф. д-р Ванче Бойков и на нашия водач Лиляна Стоянович.
+ There are no comments
Add yours