Чамкорийския канал или Вадата

В литературните източници това голямо водно съоръжение е известно с името Чамкорийския канал, но за местното население, през чиито землища минава, всички го наричат Вадата. Всеки, който излезе на разходка до билото на Шипочанския рид, ще види останките му, които на много места се използват като удобен коларски път и пешеходна пътека.
Водата на този канал е била хваната от р. Мусаленска Бистрица, на няколкостотин метра над двореца “Бистрица” в Боровец. Водата на канала била необходима за миене на рудата през летните сушави месеци. Самият канал минавал край сегашните сгради на Сборната рота и бившето Горско училище, през Широката планина, край Бельова поляна, през Шарковица, Боричо, акведукта при Бакшево /т. нар. Корабо или Корубата/, край Дъбова глава, над Шипочан, през акведукта над пътя Самоков – Шипочан, м. Алън загач, през Порупляк и Ребро, през Кръсто над Злокучане, Ново село и Шишманово и достигал до Горни Пасарел /последните две села сега са под водите на яз. „Искър”/.
Каналът е бил широк 5-6 м, дълбок 1-2 м и дълъг повече от 30 км, а заедно с разклоненията по източните и западните склонове на рида дължината му става още по-голяма. При всяко от тези разклонения личат и малките вади, канали и вирове, където се е събирала водата за промиване на рудата.
Дължината на канала се определяла и от това, че тя е текла гравитачно по хоризонтала. За да не губи височина, на седловините са построявани дървени коруби, облицовани с биволски кожи. Много добре личат земните насипи на Корабо при Бакшево, на които от двете страни са стъпвали корубите. Дължината на корубата е била повече от 50 м, тя е била разположена върху борови подпори, високи до 10 м.
Каналът бил построен да обслужва рудодобива и железодобива на селата Шипочан, Драгушиново, Злокучане, Ново село, Шишманово и Горни Пасарел, чиито землища били едни от най-богатите на руда. Създаването на канала показва острата нужда от желязо за турците.
Железодобивът по тези места е бил добре познат още по времето на траките. Племето на траките беси, най-добрите рудари в цяла Тракия, са населявали тези места. Когато земите им били завладяни от Римската империя, новите господари обърнали голямо внимание на добива на желязо, необходимо им за военни нужди. Впечатляващи от тези векове са разработките в м. Надарица, южно от Говедарци, при Шишманово кале, при Поповяне, в местностите Брезе, Кало и Равнището; такива следи има и по рида Шумнатица, на Шипочанския рид и в землищата на Горни и Долни Окол.
Втората българската държава също е имала развито железарство за нуждите на стопанството и армията. През този период настъпват важни промени в историята на железодобива. Впрегната е водната енергия да движи духалата на пещите и чуковете на самоковите. Тогава възникват и първите самокови, а термините за добив и обработка на желязото са почти без изключение български. Съвсем естествено е селището, където са създадени първите самокови край Искъра, да носи името на това съоръжение – Самоков.
Сигурно е, че турците са заварили пещи и самокови в нашия край, собственост на местните феодали. Това се потвърждава от думите на турски хронист, който пише, че и този голям рудник паднал в ръцете на султана. За нуждите на войската им са били необходими големи количества метал – като се почне от производството на подкови и гвоздеи и се стигне до ятагани и по късно до оръдия. Имало и всички необходими суровини за това.
Кога е построен каналът, не е известно. Сред местното население не са останали никакви спомени и предания за това. За построяването му е използван безплатният труд на много хора и то не само от околните села. На някои места има земни изкопи, дълбоки по няколко метра; всичко това е извършвано на ръка.
Отговор за времето на построяването на канала може да търсим косвено от турските описи за първите добиви на руда и желязо от горепосочените села. В тези описи за 1515 и 1525 г. сведения за добив на желязо липсват. За първи път местните плащат данък за произведено желязо през 1566 г. Това показва, че построяването на канала е станало в предишните десетилетия, след 1530 г. По това време е построена вадата, започнало е промиването на рудата и е добивано желязо в селищата от двете страни на рида.
За местното население добивът на руда е бил познат от векове, затова рударството и производството на желязо се развили бързо. Рудищата от двете страни на канала съдържали най-качествена руда. От 360 оки от тази руда се добивало от 120 до 140 оки желязо, с 30 оки повече от другите рудища в Самоковско, и затова тази руда е била търсена и предпочитана.
В Шипочан през 1566 г. са произведени 212 ствола /отливки/, всеки от които с тегло над 50 оки. През тази година селото имало 61 домакинства. От големия канал за рудодобива в Шипочан се отклонявали вади в подножието на Дъбова глава, при Мала Дъбова глава и Порупляк.
Рудищата били разположени високо по билото по протежение на канала. По-важните от тях са били в местностите Училищното, Боричо, Алънзагач, Порупляк, Матното дере и Рударско дере. Рудодобивът е бил стопанисван от самоковските бейове. Имало една видня в м. Горно мильеве, притежание на самоковския Севди бей, който владеел и м. Севдибежица. Виднята не работила дълго време. Расовачите откарвали с коли до самоковите в града, там доставяли и рудата след спирането на виднята.
Въглищата за видните произвеждали в землището на селото. Възрастни хора разказваха на времето, че в последните години преди Освобождението рудата от Матното дере пренасяли с коне на самари за видните в с. Махалата /Марица/.
В Драгушиново през 1566 г. били произведени 900 ствола желязо във видните на Кара Муми, на Рале, на Евренос и Костадин под формата на съвместно владение, като са произвеждани десетки тонове. В района на Драгушиново от главния канал се отклонявали вади за м. Старите рудища – към нивите над селото, и за Петришка бачия, по билото между Голямата и Малката Матица. И тук на малко пространство се промивала много руда. По-важни рудища край Драгушиново са били Старите рудища, Ясена, Голямата и Малката Матица, Капазов дол, Келовица, Корището, Сопо и Маринковото.
От Драгушиново миели руда по 50-60 души, домакинствата в селото през 1566 г. били 32. Най-много руда в това село миели през пролетта, когато се топели снеговете и имало изобилие от вода. Събраната руда откарвали с коли на видните. Четири от видните били по десния бряг на Искъра. Нагонът бил от елшови дърва. След ангарията жителите на селото получавали приходи само от промиването на руда.
Жителите на селото се занимавали и с кираджийство. Някога карали с биволски коли изковано желязо до Пазарджик и чак в Текирдаг, на Мраморно море.
След Освобождениего, когато спрял железодобивът, изнасяли рудата на видните в Махалата и отчасти в Радуил. Извозвали рудата с биволски коли – амбари. Предварително запушвали лесите на колите с мъх, за да не се разсипва рудата, която товарели със специални ведра, изработени от дебели дървета. Една кола запълвали с 5-6 ведра, което количество се равнявало на 250-300 оки. Обикновено откарвали рудата с кервани от 10-15 коли.
Днес добре личат останките от рудищата. Има и следи от каналите.
За Злокучане вадата се отклонявала южно от м. Трите могили и стигала близо до селото при м. Вировете. През 1566 г. в Злокучане имало 7 видни. В документите не се съобщава броят на стволовете, но и тук производството е било в големи количества. Селото през 1566 г. наброявало 85 домакинства. То било типично рударско и виднярско село.
По-важните рудища са били по Маджарското, Креминското и Ливадското дере и по Замето. Пет от видните били разположени по левия бряг на р. Искър. Две от видните били притежание на Анис ефенди, две на Ашън ефенди и една на Чемешир ефенди от Самоков. Расовачите откарвали за самоковите в града. Железодобивът съществувал до Освобождението, а рудодобивът – до 1908 г. С рудата продоволствали видните при Махалата.
В Ново село били развити главно рударството и въглищарството. Рудищата били по Голямото дере, в м. Пазвити падини. За промиването на рудата използвали водата на Чамкорийския канал. От него се отделяли малки канали за вировете. На около 500 м по посока на Шипочан е имало видня. На мястото й по-късно е открито голямо количество шлака. Ново село е произвеждало големи количества въглища. Щетините се намирали на североизток от селото. И днес се виждат останки от тях.
В Ново село имаше производство на дървени въглища до средата на миналия век. Тази дейност осигуряваше поминък на мнозина местни хора. Те продаваха въглища чак на пазара в Дупница. Там идвали и въглищари от Гуцал. Един неграмотен гуцалец се шегувал, че похарчил един лев за молив, за да прави сметка при търговията. Обръщал се с гръб и уж смятал, а после питал купувача и приемал неговата сметка. Пред съселяните си с чувство на хумор казвал: ”И он пише, и я пиша…”
Производството на кюмюр било трудна и изтощителна работа. Мъчно се ставало добър кюмюрджия, изисквало се време и стажуване. От тогава е останала една много хубава поговорка: ”Кога стана кюмюрджия, кога му почерня врата”. Тя доскоро битуваше сред местното население и с нея се иронизираха хора дърдорковци и многознайковци. От работата с кюмюра почерняваха лицето, ръцете, дрехите. Святкаха само очите и зъбите, както на коминочистачите. Не е била лесна и работата на рударите, които се трудели във влажна среда и полагали тежък физически труд.
Разказваше се интересна случка с двама новоселци кюмюрджии, които вечерта изкарали натоварените каруци с кюмюр високо над селото, за да могат сутрин рано да тръгнат за пазара. Когато пристигнали сутринта обаче видели, че каруците ги няма, намерили само железните части от тях. През нощта въглищата се самозапалили, защото вътре в товара имало живи въглени, вятърът ги разпалил и така целият труд на хората изгорял.
Шишманово /по онова време Чамурлии/ е било типично рударско село. Намирало се по североизточните склонове на Шипочанския рид. По време на кърджалийските размирици хората слезли в равното, около чифлика на Хюсреф паша. Селото произвеждало много руда. Едни от рудищата били по Кричимското дере. За промиването на рудата ползвали Чамкорийския канал. С рудата продоволствали видните в Злокучане.
Горни Пасарел през 16 в. в турските описи се среща под името Басарил. Селището е било „тимар” на Исмаил бей. През третата четвърт на 16 в. то имало 50 домакинства, на бея плащало десятък от произведено желязо 190 акчета годишно.
През следващите десетилетия селото станало известен център на черната металургия в Самоковския район. В него имало 8 видни, захранвани с руда от селата в Плана. Видните спрели работа преди Освобождението. Духалата на видните се движели с вода от Чамкорийския канал, който свършвал тук. Расовачите извозвали за самоковите в с. Сестримо. Видните спрели работа преди Освобождението.
Водата по Чамкорийския канал е текла почти до Освобождението. В Шипочан са запазени спомени на хора, доживели Освобождението, които в канала поели стадата си през летните месеци, въпреки че турците – пазачи на вадата, не им позволявали, та се налагало да се отплащат с мляко и агнешко. Овцете обичат тихата и спокойно течаща вода. Не се налагало овчарите да търсят други водоизточници за стадата си.
От няколко години по цялата дължина на канала през летния сезон често минават туристи на коне от Боровец за яз. “Искър” и обратно. От година на година следите на вадата се губят.