Чеда на Рила, елате и на Вихрен! /СНИМКИ/

Връх Вихрен със своите 2914 м н. в. е най-високият връх в Пирин, втори в България и трети на Балканския полуостров /след Мусала и Митика в планината Олимп, Гърция/. Запленени от идеята да го изкачим, трима бойни другари потеглихме към Банско в събота, на 27 юли. Само най-опитният от нас бе стъпвал на върха и то преди години.
Пътят след градчето се издига стръмно нагоре и бяхме принудени да катерим с автомобила на втора скорост. Подминахме хижите „Бъндерица” и „Демяница”. По пътя към хижа „Вихрен” /1950 м н. в./, изходен пункт за изкачване на едноименния връх, бяхме заобиколени от… автомобилен шпалир! И това в продължение на стотици метри… Асфалтът стига до самата хижа, където обаче не успяхме да намерим място за паркиране и бяхме принудени да върнем колата доста по-надолу.
Какво бе учудването ми, когато междувременно разбрах, че през лятото има редовна автобусна линия от Банско до хижата, при това три пъти на ден!…
Самата хижа е разположена в долината между върховете Тодорка /2746 м н. в./ на изток и Вихрен на запад. Състои се от две масивни постройки, а на разположение на туристите са и няколко бунгала.
Особеното при изкачването на пиринския първенец е, че катеренето започва още с първата крачка /има само една тераса, която се пада горе-долу на средата на пътя/. Това е сериозно изпитание за физическите възможности на ентусиазираните планинари, които в този ден бяха стотици. Крачка по крачка, метър по метър, от този камък до следващия… Много е важно при подобни продължителни изпитания под лъчите на палещото слънце човек да си поставя видими и близки цели, за да не се обезсърчи.
Колкото повече напредвахме, толкова повече се променяше формата на върха пред очите ни. От недовършена правилна пирамида /погледнато от хижа „Вихрен“/, през остър на вид купол, до почти непревземаема каменна крепост /на билото преди самия връх/.
В крайна сметка доста поизтощени, но с висок боен дух си извоювахме възможността да се любуваме на българските красоти от 2914 метра над морското равнище!
На върха среща си бяха дали десетки планинари от близо и далеч. Двама от тях пък бяха почти изцяло голи. Не липсваха и кучетата-планинари – общо четири на брой. Ние пък качихме със себе си друго животинче – калинка /!/, която необезпокоявано си почиваше върху наша раница.
Но това не е всичко, както се казва в рекламите. В една от смесените групи туристи се оказа, че има самоковка, с която се знаем отдавна, но за сметка на това не се бяхме виждали наскоро. Е, какво по-добро място за рандеву от връх Вихрен?!…
За съжаление мъглата на изток не позволяваше да се види прочутият скален ръб Кончето. За сметка на това Банско и Разлог ни бяха изписани наистина като на длан…
На връщане нямаше как да подминем най-старото дърво в България – Байкушевата мура, която е… набор на страната ни. Тя се намира на десетина метра от асфалтовия път между хижите „Демяница” и „Вихрен”. Мурата е наистина уникална, все още връхчетата й зеленеят, а клоните й са дебели колкото стволовете на околните големи дървета…
За финал направихме разходка из приятната централна старинна част на Банско. Там е красиво – някои улици са калдъръмени, много от къщите пък оформят своеобразен етнографски комплекс. Църквата също е впечатляваща.
Оставям обаче без коментар свръх презастроената хотелска част, която представлява може би повече от 50 % от площта на градчето. А и в момента продължават да се строят огромни хотелски комплекси, които просто няма как да бъдат запълнени; а и как ще изкарват прехраната на десетките им работници за има-няма тримесечна заетост през зимата?!… Няма да коментирам и плочата, на която пишеше: „Тукъ е билъ домътъ въ който въ 1722 г. се е родилъ Отецъ Паисий“… Само ще спомена, че банскалии явно си приличат доста с т. нар. македонци по кражбата на история!
Сигурен съм, че на предстоящият празник на Рила хиляди планинари, включително и много самоковци, ще посетят най-високата българска планина. Аз обаче им отправям и едно предизвикателство – да сравнят рилските красоти с пиринските!

Делян Василев