Човекът-усмивка

По повод 70 години от рождението на Георги Божилов-Гебо

На 12 април т. г. Георги Божилов-Гебо, ако беше жив, щеше да отбележи своя 70-годишен юбилей. Уви, преди 6 години неговият житейски път, започнал от Радуил, свърши пак там. Сякаш защото той безкрайно обичаше своето родно село и посвети почти целия си живот на неговото добруване.
Селото, кротнало се в красавицата Рила, между трите реки Марица, Ибър и Стрименица, беше мястото, което му даваше сили да предприема много начинания. Началото на едно от тях бе дадено преди 13 години, когато Гебо реши, че най-вкусният и най-едрият боб расте в неговото село и трябва всички да разберат колко златен е този продукт. И създаде Фестивалът на боба. Така Радуил стана столица на едно от най-разпространените растения.
След като завършва осми клас, Гебо заминава за врачанското село Кунино, за да учи скулптура и рисуване, защото има талант и го влече изкуството. Следват трудните, но незабравими казармени дни с най-страшната служба, при която се греши само веднъж – сапьорството.
Идва и 8 декември – студентският празник през 1968 г., когато съдбата ни събра с Гебо и цели 40 години бяхме едно задружно семейство. Най-хубавото беше, че си допаднахме почти във всичко, обичахме едни и същи неща. И двамата пишехме – той хумор, аз – статии. Рисувахме. Всеки беше критик на другия за написаното и нарисуваното.
Божилов беше за малко и учител по трудово обучение и рисуване в радуилското училище „Христо Смирненски”, където и аз бях начална учителка. После го поканиха в Почивната станция на МВР в Долна баня. За 4-те години, които изкара там, той се показа като активен организатор на вечери, празници, екскурзии.
Какво ли не му мина през главата, но винаги се е справял отлично, затова навсякъде го харесваха и обичаха.
Когато отидохме в Сопот, още първата вечер го взеха да играе във филма „Петимата апостоли”. От този момент Гебо мина през стругарството във ВМЗ „Сопот”, беше и организационен работник, и кореспондент на заводския вестник „Борба”. После го грабнаха в Тракторния комбинат в Карлово, където успя да възстанови печатницата и да издава вестник „Тракторостроител”. Усетили, че има потенциал, го поканиха на работа в Младежкия дом в Сопот. Доста време той бе зав. културно-масовата работа и заедно с бащата на сегашния председател на Съюза на артистите Христо Мутафчиев – Стефан, организираха незабравими празници за завода и града.
Когато оглави читалище „Иван Вазов”, енергията му се разгърна с нова, още по-голяма сила. В календара на читалището и на града се запечатаха празникът „Чичовци”, Празникът на сопотските зетьове, Празниците на българското кино, карнавалите, участията на читалищните състави в изяви из цяла България. Много богати бяха годините в красивия и обичан от двама ни Сопот.
След връщането ни в Самоков имахме много идеи и желание за културна дейност. Но някак си не можехме да убедим Общината, че сме готови на всичко, за да правим хората малко по-щастливи. Сами организирахме концерти и други културни празници в киното, в заведенията „Кутна хора”, „Бистрица”, „Звезда”…
Когато му дойде идеята за Бобфеста в Радуил, стана още по-хубаво. Малко трудно и с наши средства организирахме там първия празник, сложихме началото. После получавахме подкрепата на Общината, но средствата бяха недостатъчни, защото с всяка изминала година броят на участващите състави и ансамбли се увеличаваше. Авторитетът и усмивката на Гебо довеждаха в Радуил стотици приятели, които не искаха пари, а идваха по собствено желание и участваха активно в изложбите и различните надпревари. Гебо направи Радуил столица на боба.
Удовлетворена съм, че благодарните радуилци, начело с починалия преди година бивш кмет на селото Иван Андреев, поставиха във фоайето на читалището паметна плоча за Гебо.
Синовете на Николай Хайтов пак по идея на Божилов направиха в селото красива чешма – Хайтовата чешма.
Георги много искаше да напише история на селото. По цели нощи издирваше, четеше, пишеше и се надяваше в скоро време да излезе наяве този труд. За съжаление, липсата на средства забави работата, а после дойде и неговата кончина.
Две-три години след идването ни в Самоков бяхме и двамата без работа, живеехме на квартира. И тогава Гебо откри, че можем да започнем бизнес с продажба на вестници, списания, книжки. Вече 22 години работим в тази сфера. Ще продължа и занапред.
Гебо се прероди в нашия внук Георги, носещ не само неговото име, но и прякора му – Малкият Гебо. Той наследи и почти всички качества на дядо си. Когато Гебо основа клуба на феновете на „Левски”, разбира се, и Гошко стана член и с много техни последователи ходеха на мачове и подкрепяха любимия отбор. Миналата година Георги и приятелите му възстановиха клуба.
Гебо си отиде неочаквано, но в сърцата на хората, които го познаваха – от живота, дейността и книгите, които написа, той ще бъде запомнен само с добро, със засмените си сини левскарски очи и с вечната усмивка, огрявала нашите дни.

Димитрина Божилова