Хрим Христовски
Брези! –
И бледи пръсти, бледи пръсти
в коси от злато
все заровени.
Прегърнали света,
прегръщате ли някого?
Пътувате след корена,
пътувате ли някъде? –
момичета от свян
и плът сурова.
Как цели градове ръце ми махат –
над мен ръце –
до мене клони…
Как срина се внезапно джустренякът,
как листите ви жадно взе да рони.
Как разпиля телата ви проклетникът.
Как се посипа ситния му смях –
така навярно и столетникът
на младите раздава своя грях.
Но той бе жив. Невидим. Властен.
Прехвърляше ви през ръце.
Огъваше ви до нозе.
И завладя телата ви стократно.
И моята илюзия превзе.
Защо мълчите…
Иван Ненов
Защо мълчите, български поети!
Мълчали ли са Ботев и Вапцаров!
Със словото, облечено в куплети,
разнасяли са правда или вяра.
Защо мълчите, български поети!
Народът обеднял гласа ви чака.
Кога най-после бъдното ще свети?
Кога най-после ще изчезне мрака?
Защо мълчите, български поети!
Та словото е хляб, а хляб не стига.
Богатите – с парите са заети.
А бедните – главите не повдигат.
Защо мълчите, български поети!
Кой във Европа воплите ни чува?
Оковите са вече от монети…
Лъжата – на светица се преструва.
Защо мълчите, български поети!
Продадена е майката-родина…
Вий песни напишете – неизпети,
със песните – тя няма да загине!
Помниш ли?
Христо Христов
Помниш ли целувките в парка,
сред клетви за вярност без край?
Помниш ли очите ни в мрака,
събрали звездите на май?
Бяхме пораснали вече,
усетили странния зов.
Тръгнахме в пътя далечен,
наречен първа любов.
Бързо! Но нещо се случи
след оня пролетен дъжд.
Станахме незнайни и чужди
и аз, и ти изведнъж.
Помниш ли?…
Вчера те срещнах случайно.
Но ти ли беше? Не знам.
С бяло в косите издайно,
с тъга в очите, без плам.
Колко остаряла си вече!
Навярно такъв съм и аз.
Колко невъзможно далечен
е нашият първи захлас!
Помниш ли целувките в парка,
сред клетви за вярност без край?
Помниш ли очите ни в мрака,
събрали звездите на май?
Дали
Зоя Станкова
Дали и думите понякога плачат
с тежки, отровни, човешки сълзи?
А може би някога радостно скачат,
забравили грижи и страшни беди?
Дали и думите понякога чувстват?
И в тях ли сърце ранимо тупти?
Дали сред мечти те бясно препускат,
забравили злото, станали добри?
Дали и думите понякога мислят
за този наш свят, изпълнен с лъжи?
Дали и думите искат да бягат,
а погледът им над света да кръжи!
Кое е всичко най
Димитрина Божилова
Най-голямо е това МОРЕ,
което още не си преплувал.
Най-любимо е това ДЕТЕ,
което още не се е родило.
Най-скъпо е това БОГАТСТВО,
което още не си открил.
Най-прекрасен е този ДЕН,
който още не си изживял.
Най-добър е този ПРИЯТЕЛ,
който още не си срещнал.
Най-приятна е тази СРЕЩА,
на която още не си отишъл.
Най-обичана е тази ЖЕНА,
която е все още в сънищата ти.
Най-уханно е това ЦВЕТЕ,
което още не си откъснал.
Най-гласовита е тази ПТИЦА,
която още не си чул да пее.
Всичко НАЙ е това,
което ще изживееш някой ден.
Не си отивай!
Райна Бакрачева
Не си отивай!
Мястото до мен
след години тъй празно
ще седи.
Не искам никой друг
да го заеме
и да изтрие твоите
следи…
Не си отивай!
Много ще тъгувам.
Със спомена не ще
се утеша.
Не искам самотата
да празнува
победата си
в моята душа…
Не си отивай!
Остани!
И нека
да няма залези
и листопад!
А само утро
и пътека,
с която двама
да вървим…
Коледно видение
Василка Войнова
Не заспивай в коледната вечер,
при теб ще дойда боса по снега,
полуоблечена, със снежен вихър –
ще усетиш коледните чудеса.
В чашите налей червено вино –
не отпивай сам от този еликсир,
като фея през прозореца ще мина
и ще грее виното като рубин.
В камината сложи две буки стари,
вгледай се в огъня красив,
ще видиш нестинарка да играе
и моя образ ще съзреш щастлив.
Вземи в ръцете чашите със вино,
чукни ги със кристален звън,
изпий ги бавно, пий до дъно
и моят смях ще чуеш вън.
А под елхата толкова красива
сложи подарък и за мен –
ще дойде сянката ми лекокрила,
на нея дай го ти – опиянен.
Не заспивай в коледната вечер,
ще усетиш коледните чудеса,
на любов до болка си обречен –
чудото нарича се – жена!
+ There are no comments
Add yours