За Бесна кобила, Крива Фея и… България

Бесна кобила, Крива Фея, „ски стаза”, велосипеди, България – Чехия – все неща, свързани с нашето пътуване в неделя, на 13 октомври, в Другата България. Разбирайте – в Западните покрайнини, намиращи се на територията на днешна Сърбия.
Трима другари поехме по посока Босилеград – китно градче, населявано предимно от българи, отстоящо на 10 км от българо-сръбската граница. За сведение – в местните магазинчета и кафани /кръчми/ може да се пазарува с левове; може би повече от половината автомобили са с българска регистрация; младежите продължават гимназиалното и университетското си обучение предимно в Кюстендил и съответно в Благоевград.
За две трети от нас тази дестинация не е нова. Някак ни влече, става ни мило, когато видим бюст-паметника на Васил Левски в центъра или изрисуваната карта на Велика България на фасадата на къща, когато си говорим на български с местните хора и когато чуем наши народни песни, ехтящи от околните отворени прозорци. Това наследство е останало още от края на 19 и началото на 20 век /1878-1919 г./, когато по билото на съседната планина с култовото име Бесна кобила е преминавала границата между двете държави.
Разбира се, и този път напълнихме пазарските чанти с месо, меденки, „кисела” /газирана/ вода… Но не това бе целта ни.
Продължихме към Бесна кобила. По добре утъпкания, макар и неасфалтиран път, стигнахме планинския превал, където разтоварихме двете колелета от покрива на автомобила. Пламен продължи към едноименния връх пеш, докато ние двамата къде с бутане, къде качили се на велосипед, бяхме негови „конкуренти“ по пътеката. Малко под върха се натъкнахме на боровинково поле. За съжаление, бяхме закъснели с две-три седмици за брането, но все пак успяхме да се облажим.
Последните метри към връх Бесна кобила /1922 м/ ги „изядохме” с колелетата и бяхме бурно аплодирани от насъбралата се група на „покрива” на планината. Оказа се, че тук среща са си дали планинари от трите съседни страни – България, Сърбия и Македония. Основната група бе българо-македонска – от Кюстендил, Струмица, Прилеп и Щип, а не бяха малко и туристите от областния център Враня, на чиято територия е и самият връх.
За секунди се превърнахме в основната атракция на върха. Снимките заваляха от вси страни. Разговорите – също. От своя страна ние не пропуснахме да се фотографираме със знамето на миньорите /зелено-черно – символизиращо живота над и под земята/ и с македонското слънце… За фон останаха песните на македонските планинари, една от които гласеше: „Сунце ме роди мераклиje на вино ем ракиjе”…
Последва спускане към „планинарския дом” /хижата/. Бяхме чули, че сърбите са направили ски „стаза” /писта/, но нямахме потвърждение – е, вече имаме. Пистата не е нищо особено – нито е дълга, нито е стръмна, но пък нали едно от най-важните неща в спорта е масовостта… Спортът учи, възпитава, изгражда характери. На победители.
Спомням си как като дете започнах да тренирам футбол. Едно съседче, Радослав, се бе записало предния ден на тренировки и осведоми всички в махалата. Новината имаше лавинообразен ефект – след седмица 90 % от децата тренирахме заедно с него…
След това Ради продължи с борба. Отдавна не тренира постоянно, както и аз. Но емоциите и чувствата от онова време, сигурен съм, никога няма да ни напуснат. И тръпката, с която излизаш на терена – кален, с дупки и нападали клони от съседните дървета – това за спортиста няма значение. Не рядко и цял един човешки живот се вплита в движенията на зеления терен…
Хижата е обновена явно наскоро. Не искам да обидя нашите хижи и техните стопани, но условията в този „планинарски дом” в западната ни съседка са далеч по-добри от тези в повечето хижи тук. Казаха ни, че зимата легловата база е заета на 100 процента и работят само с резервации. Лошото за българските туристи е, че през зимния сезон прекият път от Босилеград се затваря и се налага да се заобикаля покрай Власинското езеро, което доста удължава пътуването. Все пак има изгледи сърбите да сложат асфалтова настилка на пътя. Въпросът е кога…
Малко под хижата е селцето Крива Фея. Важно за нашата памет е да отбележим, че по време на Първата световна война, през 1915 г., българската войска води ожесточени сражения при височините край селото със сърби и французи. Победата на нашите отрежда на Крива фея място в имената на славата, редом до Душковата могила – „Кота 650”, Злетовска река, Калиманица… Вторият куплет от марша на 13-и пехотен Рилски полк увековечава събитията от онова тежко и превратно време:
„Крива Фея и Несвърта
екнаха от ваший вик
и потрепнаха кат чуха
своя роден, мил език…”
Въпреки че една от улиците е павирана, районът е беден и впечатлява не с начина на живот, а с природата. Есента бе разкрила златните си черти – разноцветните нюанси на жълто, зелено, червено и кафяво по листата на околните дървета се бяха постлали като килим край нас. Припомнихме си защо смятаме този сезон като най-романтичен…
Удоволствието да се спускаш с колело покрай такива чудни гледки пък е несравнимо. Адреналинът от самото спускане е на макс – колегата колоездач развива внушителните 70 км в час!…
Не след дълго сме вече във Вранска баня – малък спа курорт, който също не блести особено. Все пак водите на термалните извори в градчето са най-горещите в цяла Сърбия с температура до 96 градуса.
Обедното меню бе „традиционно” – подлютена плескавица с лук, салата „купус” /прясно зеле/ и „урнебес” /изключително вкусно бито и подлютено сирене/. Билковата ракия и „Зайчарско пиво” красяха допълнително масата… Сутринта пък в Босилеград бяхме замезили с бюрек – чудната сръбска баница.
…Спомняте си, че в началото споменах България – Чехия. Да, става въпрос за двубоя от предквалификационната група за класиране на световното първенство в Бразилия през 2014 г. Както всички знаем, нашите изиграха най-слабия си мач през този цикъл и загубиха заслужено с 0:1. Не за това ми е думата.
Зад едната врата съвсем случайно забелязах роден трибагреник. На пръв поглед нищо необичайно. На най-горната бяла линия обаче имаше надпис: „Босилеград”! До края на мача се молех да вкараме гол. Не толкова дори за победата, не поради илюзорните ни шансове да се класираме за баражите, а заради тези хора оттатък границата, които в студ и пек подкрепят отбора до последната минута! Не, това не е клише – просто това е един от начините нашите сънародници, озовали се несправедливо отвъд българска територия, да се докоснат до истинската си родина, до корените на дедите си, до родния си, майчин език! Да се почувстват ведно със своите български братя и сестри…

Делян Василев