Железният кръст

Етнографите може да спорят доколко набожен е нашия народ в сравнение с другите народи като чехите или поляците. Но знам, има българи, които са дълбоко религиозни и това те не го показват като лицемерна набожност, а вярата е загнездена някъде дълбоко в тях. Всички села в нашия край имат светец когото почитат особено много и в негова чест правят през лятото събори. Но особено силна е почитта навсякъде към Богородица. Тя се приема от хората като застъпница пред Бог, която предава молбите на молещите се и помага най-много на страдащите и имащите нужда от помощ. Уважението към нея от страна на хората се изразява с направените параклиси, оброчища, с поставените дарове пред нейните икони и многото запалени свещи в черквите. Особено силно е преклонението към нея в едно от селата на общината.
Минавам често покрай едно място в землището на това село, където хората бяха поставили железен кръст и нейна иконка. Издълбали бяха и кладенче, та като отиват по нивите да си плиснат, да се разхладят. С течение на времето иконката избеля и един ден вятърът я отнесе. Остана само тежкия железен кръст. Пред него вярващите се спираха, кръстеха се, казваха си молбата и спокойно отиваха да гонят работата. Но един ден на есента като спрях с колелото там и тъкмо се бях приготвил духовно за обичайния ми ритуал, обръщайки се към кръста, за моя изненада установих, че него го нямаше. Явно някой труженик на голямата ни съвременна икономика го беше извадил и прибрал за отпадъци. Застанах изненадан, последва размисъл от моя страна докъде сме стигнали, как е възможно това да се случи. Пак се прекръстих като погледнах нагоре към синьото небе и поех по черния път.
Продължих пътя си покрай реката, прекосих селото и на края на главната улица застигнах една голяма платформа теглена от кон, платформа с каквито циганите събират отпадъци. Там някъде в полето имаше и фирма за изкупуване на отпадъците. Каруцар с изключително черно лице, на което въпреки това личеше мърсотията от работата му, държеше гордо юздите и подвикваше от време на време на коня. А на платформата по към средата се возеше малко дете, четири-пет годишно, така ми изглеждаше. Също толкова мърляво като баща му и сияещо от щастие. То държеше в ръцете си разтворено пакетче обикновени вафли. Разлепило една от тях детето облизваше шоколада по кората. Явно насладата беше страхотна. Част от шоколада се беше размазала по бузките на малкия помощник. Усмивка озаряваше личицето. Малкото езиче облизваше поредната кора – заслужено удоволствие след поредния ден на дирене на препитание за семейството. И измършавелия кон сякаш усещаше стоте процента щастие царящ на платформата удряйки като че ли по-силно копита по асфалта.
Скоро ме осени мисълта, че може би тези двама щастливци са извадили железния кръст от оброчището. Нищо чудно. И точно преди да почна да ги съдя ми дойде мисълта:
– Богородица беше помогнала пак за нечие блаженство. Да им е простено!
Човек може да се прекръсти и помоли ако искрено вярва дори само като погледне смирено към небето и после наведе глава.

Пламен Пиргов