Въжето…

Познавам бай Георги още от когато бях дете, а той – левент ергенин, водеше хорото на площада по празниците.
Сега вече е прехвърлил 90-те. Продължава да живее в селото ни – Широки дол. Обичта му към животните е пословична. В ТКЗС-то беше един от най-уважаваните каруцари. Грижеше се за конете като за свои деца.
След като се пенсионира, си купи собствено конче, каруца, овце, кози…
Дълги години – впрегне кончето, върже за опашината козата-майка, а всички животинки след нея вървят послушно до пасището и обратно. Той дърпа юздите на кончето и с една детска, милостива усмивка го тегли напред…
Но с течение на времето годините му натежаха и той се раздели постепенно с всички животни, оставил си е само една коза.
Тези дни го наблюдавам как е вързал козата за едно дълго въже, държи го в ръцете си здраво, седнал на едно столче, и я пази да пасе тревички по канавките.
Той държи нея, а тя – него. Защото без козичката животът му ще е сив, а всекидневието – скучно.
Хванал е здраво въжето. Държи се като за последен здрав клон в живота си…
Може би всеки има такова въже, което го крепи на стари години. Художникът – четката, с която рисува, писателят – химикалката, с която пише, а ние, бабите по село – пиленца, кокошки, които ни радват всеки ден.
Човек винаги може да намери своето въженце, за което да се хване и да доживява спокойно старините си със своите мечти, обич, любов към всичко чисто и свято на тази земя.

Райна Бакрачева