Лицемерието като добродетел

Театрална формация „Мелпомена” представи г-н Дьо ла Молиер

В твърде бедния културен сезон за самоковската публика се случи цветен празник. Очаквайки търпеливо поредния годишен спектакъл на театрална формация „Мелпомена”, получихме своеобразна награда – Молиер. Но не онзи Молиер, познат ни от великолепната фарсова комедия за Тартюф или другият, дразнещо пикантен герой с каменно сърце и прелъстително лице – Дон Жуан, а философът Молиер. Зрелият актьор, режисьор, драматург и… съпруг. За запознатите с биографията на този изключителен френски комедиограф, творил преди повече от триста години, е ясно, че нещастният му брак с Арманда Бежар оставя отпечатък върху творчеството, манталитета и начина, по който структурира сюжетите на своите пиеси.
Постът на кралски комедиограф по времето на Луи ХІV му носи от една страна финансова стабилност, но сблъсъкът с висшето общество е извор на пренебрежение и унижение и това ражда едни великолепни образи, чрез които Молиер излива безпощадната си сатира върху светската и духовната върхушка на онова време. Не само това обаче. Корените на съвършената му житейска философия и непримиримост са и в отношенията с неговия баща – Молиер отхвърля купената от баща му титла придворен тапицер и поема в собствения си път. Колеж в Клермон, юридическо училище и адвокатура, но очевидният му актьорски и литературен талант го изтласкват от пътя на сериозните мъжки занимания в онова време и го вкарват в пътя на безсмъртието. В края на живота си Молиер оставя своето нестандартно за времето си наследство – 35 пиеси и текстове, чиито живот не секва по световните сцени до днес.
„Жорж Данден” е една от зрелите пиеси на Молиер и се определя като част от неговите комедии на нравите. Взаимоотношенията в семейството и в обществото, нравствеността, моралните ценности и цената на компромисите. Не познавам друг автор от онова време, а и в по-късно, който, с острието на сатирата и фарса, да поучава и насочва разнообразната по възраст публика към стойностните човешки добродетели, осмивайки лицемерието, алчността и глупостта чрез своите герои.
В спектакъла на Любомир Малинов посланията на Молиер са примесени с модерната визия на режисьора, а и на актьорите. Запазвайки атмосферата на барокова Франция, те сякаш заличават времето и пренасят действието в една времева неопределеност, където освен недостатъците, се раждат и добродетелите; след глупостта да си купиш благородническа титла и да продадеш достойнството си за пари, се промъква тихо разумът, от който в края на представлението лъха на любов и надежда.
В тази пиеса е трудно да се категоризират главни и второстепенни герои, защото всеки от персонажите спомага за цялостното развитие на действието. Това се отнася и за актьорите, които, разгръщайки таланта и всеотдайността си, ни довеждат до финала, решен от режисьора Любомир Малинов като съновидение.
И все пак в центъра на действието са Анджелик и Жорж Данден – бедна благородничка и богат селянин. Подчинявайки се на волята на семейството си, тя се сдобива с богатство, роднините също, естествено. Той, подчинявайки се на псевдоморала, придобива права на благородник – приет е в обществото. Всеки е получил своето, но и двамата са нещастни. Заради компромиса и потъпканото достойнство.

От тук нататък нещата се развиват според възможностите на отделните персонажи. Съпругата слага рога на мъжа си, това е нейният протест. Съпругът беснее от ревност, но няма кой да го чуе, защото това е неговият избор. Всичко това е придружено с действията на останалите герои – семейството на Анджелик – майката и двете лели, любовникът, прислугата. В един момент Жорж Данден остава сам с гнева си. Поредица от ситуации обаче променят гледната точка на героите и от потърпевш го превръщат във виновник.
Безизходицата ражда съня, в който Жорж Данден намира верния път – този на любовта и доверието. Дали този сън, в който виждаме копнеж за нежност и взаимност, ще се превърне в реалност, режисьорът оставя на публиката. Но нали за това е театърът – всеки да намери своя финал.
Спектакълът е динамичен, наситен с действие и емоция. Актьори и публика се смесват и стават едно. Сценографията асоциира по-скоро любовта, отколкото отчуждението. Музиката обединява действието и емоцията.
На актьорите – поклон. Всеки от тях, чрез конкретната си актьорска задача, прави спектакъла органичен. Отлично партньорство, великолепен синхрон. Централният персонаж – този на Жорж Данден – режисьорът Любомир Малинов е поверил на младият актьор Николай Войнов. Малко ще бъде, ако кажем, че той се раздава на сцената. Присъствието му е забележително в целия диапазон на чувства и емоции – от тъгата до надеждата и от гнева до размисъла. Вниквайки в дълбочина в образа, а очевидно и в цялото творчество на Молиер, той поднася един Жорж Данден като обобщение на човешката природа – с пороците, но и с достойнствата. Качественото насищане на героя актьорът и режисьорът финализират с едно докосване на две ръце, което възторгва публиката.
Александра Майдавска, като Анджелик, следва поведението на главния герой и неговата трансформация със своята собствена трансформация. В един момент това е противопоставяне, в друг – готовност да бъде другата Анджелик – оценена и обичана. Колективният образ на семейството на Анджелик е доминиран блестящо от Любослава Ярловска в ролята на майката. Но този образ не би бил пълен, ако до нея не стояха Мая Малканова, Зинаида Хаджимитова и Зоя Станкова. С кратки реплики те допълват действието и оформят атмосферата, защитавайки морала и семейните ценности, така, както те ги разбират. Николета Иванова, Вероника Георгиева, Любен Михайлов и Михаил Луков са в основата на динамиката на спектакъла. Пъргави откъм действие и мисъл, допълват образите, което е и основната им задача. Но всеки от тях носи и собствена индивидуалност.
Двете момичета демонстрират отлично съчетание на преданост към своята господарка и неприкрита ирония към всичко, което се случва в обслужваното от тях общество. Двойката момчета имат по-особен принос към цялостното действие. Те са от другата страна – тази на собствения им интерес. Със или без чувства – какво значение има, ако ще получат своето.
В крайна сметка целта на режисьора и актьорите е постигната – органичен спектакъл, който поражда размисъл за днешния морал, за ценностите в човешките взаимоотношения. И това, което преди триста години един съвършен драматург, като Молиер, си е позволил да каже открито, режисьорът Любомир Малинов и неговите актьори доразвиват в спектакъл, който излиза от времевата неопределеност и насочва зрителите към днешния ден.
Премиерата, както е прието, бе празнична. Публиката влизаше в салона с огромни букети и същото цветно настроение. По време на представлението – смях и още настроение. На финала – поздравления и цветя в ръцете на актьорите.
Премиерата – това е представлението, което актьорите очакват от първия ден на репетициите. Очакват го заради удовлетворението от творчеството. Очакват поздравление и мъничко признателност за сърцатата си работа. Очакват, преди сцената да потъне в мрак, да прегърнат „виновника” за техния успех и в едно цяло да споделят аплодисментите с него.
Не би. Нямаше кой. Всъщност има – читалищното настоятелство, начело с председателя; културният отдел на общината; заместник-кметът по културата; кметът на общината. Но те вероятно са с различна естетика и притежават други добродетели.
Че то и в наше време лицемерието е добродетел, нали, г-н Молиер!

Людмила Цветкова