Завещанието – по случай празника на Самоков

„За да се възпита едно-единствено дете, е нужен цял град“
Африканска поговорка

Често ме питат кой е моят герой, идол, моето вдъхновение. На този въпрос има само един правилен отговор – дядо.
Вече пет години обикалям света. Стъпвал съм на най-красивите, най-желаните, най-загадъчните места на планетата. Пресичах Тауър Бридж всяка сутрин на път към университета; шапката ми падна от върха на Айфеловата кула навръх Нова година, когато се наведох да видя колко е страшно долу; храних диви маймуни в джунглата по пътеката към Мачу Пикчу; снимах звездите от дъното на Великия каньон; сгуших се в „Гнездото“ – олимпийския стадион в Пекин; заравях пръсти в ледения нощен пясък на Сахара; пих ром в преизподнята карибска следобедна жега; седнах на първи ред, за да гледам „Порги и Бес“ на Бродуей; отказах се от изкачването на вулкана Мисти на 5900 м надморска височина.
Почти не бях излизал от Витошко-Рило-Родопския масив до деветнайсетата си година и това ми беше мечта. Целият свят беше една голяма, безкрайна загадка, от която човек можеше да попие само книгите и картинките. И всичко, всичко чуждо изглеждаше като нова вселена, различна по всеки възможен начин от това, което аз познавах – Самоков.
Където и да отидех, сравнявах всичко с моето си място. Мачу Пикчу имаше повече растителност от Мусала, в „Гнездото“ имаше повече седалки, отколкото на нашия си стадион, а звездите във Великия каньон бяха много подобни на искърските, само че не миришеше на борови връхчета. Където и да отидех, някак си темата все се завърташе така, че аз да разкажа по нещо за малкия си планински град, за който никой никъде не е чувал.
Това, което научих по магистралите и релсите на света, беше, че хората нямат собствено мнение, а възпитанието им се различава съвсем малко един от друг. Навсякъде хората мислят, че най-добрите актьори са в Холивуд, най-добрите футболисти – в „Барселона”, най-добрите художници – в Париж, най-страшните мъже – в Сибир, най-красивите жени – пак там, най-умните учени – в Оксфорд, най-снежните писти – във Вал д‘Изер, а най-добрите писатели – в затвора. Цялото световно внимание е фокусирано в няколко миниатюрни точки по картата.
Покорих ги всичките. И хората ме питат пак – кое е вдъхновението ми?
Дядо.
Спомням си, когато бях съвсем малък, през зимата, той ме обличаше топло, слагаше ме на една стара шейна „Северина“ с вързан отпред сезал и тръгваше из Самоков. Понякога ходехме на пазара, където той винаги ми купуваше скаличка от сладкарницата. Понякога ходехме на мач на „Рилецо”, където ме оставяше да стоя зад вратата на нашите и да гоня топката, когато излезе в аут. Понякога отиваше чак в Долна махала, където ме оставяше да уча френски, докато той и шейната отиваха да се стоплят с една малка ракия. Понякога ме дърпаше до библиотеката на Четвърти район, където пълнех платнената му пазарска торба с всякакви книги. Понякога сядаше зад мен и се пързаляхме по йокушо, а после ме водеше в залата на театрални репетиции. Понякога – ако нямаше сняг – ме слагаше на багажника на колелото си вместо на шейната и пак тръгвахме по всички краища на града.
Навсякъде, където отивах, научавах по нещо. Може би се научавах да спрягам avoir и être, може би да казвам „Благодаря“, когато е нужно, може би да ритам, може би да управлявам шейна, може би да дишам с диафрагмата си, може би научавах реплики наизуст, може би да свиря на китара. Обичах шейната, обичах колелото, обичах дядо, обичах Самоков.
И в това се състои геройството на дядо – в това, че ме научи да обичам Самоков; да обичам корените си и никога да не ги изхвърлям, дори когато обядвах с Ото Фогт; дори когато разговарях с Ричард Брансън и бях в една стая с Джордж Лукас. Дори когато се къпех в прозрачните води на Атлантика и когато спях в сянката на вековни борове в Калифорния; дори когато се разхождах по последния етаж на /по онова време/ най-високата сграда в света.
Без Самоков нито едно от тези места нямаше да съществува за мен. И понякога се чудя дали всички обичаме града си еднакво. Защо всеки път, когато повдигна темата, всичко, което чувам от съгражданите си, е свързано с безпочвени етнически разпри и грозни алкохолни сцени? Защо всички искат западно име, западни маниери и западно образование, когато всичко ни е точно тук, под носа? Защо хората не забелязват стотиците други баби и дядовци герои, които в ерата на фейсбук продължават да месят зелници и да играят с внучетата си на шашлици? Защо поколението атеисти, към което принадлежа, отрича не само Бога, а и божественото? Защо нашите герои са винаги от чужди фолклори и градове? Защо толкова малко хора се възхищават на Ани Рудева, Ани Балабанова, Христо Христов, Райко Попов, Весела Колешанова, безименните баби и дядовци – хората, които ни създават?
Когато през 2007-а дядо си отиде, той ми завеща някои неща. Завеща ми часовника си, който до днес не свалям от китката си. Завеща ми колелото и шейната, завеща ми малко мъдрост и малко двор. Но не затова той е моят герой. Той ми завеща „Рилски спортист” и „Рилски скиор”, завеща ми Боричо и Ридо. Дядо ми завеща Козела, Червения мост, площада, библиотеките, чешмите, малките кръчми, леличката от капанчето, която все още ми прави същите сандвичи с филе и кашкавал, когато се прибера. Завеща ми ролбана на Спортното училище, където поне веднъж в годината се прибирам да тичам. Завеща ми Синия вир и Чакъровата поляна, и пиците на автогарата, и музея, и снега, и редакцията на вестник „Приятел“, и миризмата на пушек от печка, и Петьо. Завеща ми комшиите, които ми пазят варела, когато ме няма, и с часове стоят зад телената ограда и си говорят с мен, когато съм тук. Завеща ми сладкарниците, баничките, часовникарят, който се грижи за часовника на дядо. Завеща ми уважението към духа си и спомена за сезала, който ни свързва оттогава. Сезалът, който сега аз дърпам, а на шейната се е настанил мълчалив дядо – безплътен, но винаги тук, в града.
И затова винаги, когато се качвам срещу мотопистата и оставям карамфилите там, на ръба на Самоков, слизам по стръмната улица с наводнени очи и наглед несъответстваща усмивка. Когато – малко преди да стигна до „Подридна“ – пред мен се открие гледка над червено-кафявите стрехи на града, аз си спомням за дядо, за Лукас, за Пекин и за океана и знам, че всичко това се е събрало тук, пред очите ми, концентрирано в три малки срички – Самоков.
А после си мисля колко много му отива това име – градът е способен сам да създаде всичко, което световете на изкуството, науката, спорта и културата предлагат. Имаме си красиви жени, страшни мъже, шампиони, художници, педагози, актьори и най-вече герои…
И знам, че един ден, след много години, аз също ще завещая залата, фонтаните и паметника на Константин Фотинов на моите внуци, независимо къде заспиваме.
За да се възпита едно-единствено дете, е нужен цял град. И един дядо.

Або