Живот, История, Новини, Читателски

Среща с миналото

Готвех се да изляза, когато телефонът ми звънна. Вдигнах и непознат женски глас каза: „Здравей!”. Отговорих на поздрава. От другата страна непознатата заговори бързо-бързо, сякаш някой я гонеше. Искаше да се видим и да поговорим, не сме се били виждали отдавна. Едва успях да попитам кой е насреща и дали няма някаква грешка, защото гласът ми беше непознат. Не, нямало грешка, била Валя, съпругата на мой братовчед. И тя продължи: „Утре в селото има празник на боба, така че заповядай да се видим, ще те чакам.“ И затвори телефона.
Ама че покана…
Наистина на следващия ден в Радуил беше Бобфестът – традиционен празник, на който се събират много хора отблизо и далеч. Ние, пенсионерите от клуба, също щяхме да ходим.
На другия ден потеглихме с автобус за Радуил. Бързо стигнахме до Боровец. Започна спускане надолу и все надолу. Пътят се виеше, а покрай него дърветата бяха започнали да сменят премяната си. Рано беше – началото на септември, но тук, високо в планината, есента настъпва по-рано. Гледката беше прекрасна…
Неусетно стигнахме селото. Имаше много коли и автобуси. Преди да слязат хората, обясних кой къде може да отиде и какво да види: къщата, където е живял Николай Хайтов, и чешмата с неговия барелеф, 12-те параклиса около селото… Определихме и час на връщане – 16.
Присъствахме на откриването на празника. Хора се извиха на площада. После някои влязоха в читалището да погледат програмата, други започнаха да обикалят сергиите, за да си купят по нещо. Трети отидоха да гостуват на свои близки. Така направих и аз – нали имах покана от жената на моя братовчед.
Тръгнах надолу по шосето, след това по един каменист път нагоре вдясно, после вляво. Ето я къщата на братовчед ми, вече покойник. „Влизай, влизай! –  чух глас – нямаме куче”. Видях Валя да се изправя сред лехите. Какво ли нямаше в градината – чушки, домати, лук и още, и още… Всичко насадено по конец! Ръкува се с мен за добре дошла и ме покани вкъщи. Голяма къща, на два етажа, но… празна. Синът й заминал по Европа и тя останала сама. Постоях, поприказвахме за децата и си тръгнах.
Погледът ми потърси старата къща, която се беше прегърбила зад новата. Спомените ми оживяха. Леля, лелинчо, които имаха седем деца и всички тук, под зоркото око на мамината сестра.
– Може ли да влезем в старата къща? – запитах.
– В нея няма нищо – отвърна Валя.
Аз обаче вече бях на малкото чардаче. Блъснах вратата и влязох. Голямата „дневна” с оджак /камина/, където се готвеше, над него – празна лавица, където някога леля редеше лъскави бакърени съдове. Стаичка вляво, където беше забранено да влизаме – там се месеше хлябът. До нея – невестарник – така наричаха стаята на младоженците. Срещу нея пък голяма стая, в която имаше чудно хубав иконостас от дърво с много икони и кандило, което палеха по празниците…
За Бъдни вечер, когато обикновено гостувах, леля цял ден готвеше, месеше, правеше баници, питка и сарми. Вареше ошав. Когато всичко беше готово, тя постилаше на пода голяма шарена черга, върху нея – голяма покривка, върху която пък лелинчо донасяше от плевнята слама. Тръгваше навън, като вървеше с патешка походка. Голям смях падаше. Върху сламата, която се разстилаше, се слагаше друга покривка. Там се редеше всичко сготвено за празника. Най-напред лелинчо отчупваше залче за света Богородица, а след това даваше на всички поред. Вечеряхме… След това по даден от лелинчо знак в даден момент всички скачахме задружно за здраве. След това яденето се местеше на голяма маса до стената. Всички лягахме да спим на пода, а на сутринта търсехме в сламата зрънце жито – за късмет.
Мили детски спомени…
– Защо плачеш? – попита ме Валя.
Трепнах, избърсах потеклите неусетно сълзи. Хората, живели тук, вече ги няма. Къщата сякаш скърбеше за отминалите весели дни…

Венета Върбева

Leave a Reply