В памет на Иван Янков

„Спомни си за мен,
когато съм далеч
заминал в страната на Тишината.
Помни ме и бъди тъжен!”
Кристина Росети

„…Тишината е музика,
звучаща
от Витоша и Рила
и слънце и вятър,
небе и въздух
започват соната на новия ден.”
Иван Янков

Той така внезапно си отиде. Бяхме като зашеметени от неочакваната му кончина. И сега, когато изминаха 6 месеца, все по-болезнено усещаме, че го няма.
Държа в ръцете си двата му диска с названия, носещи сякаш съдбовно предчувствие: първият – „Раздялата ни беше дълга зима” /по Шекспир/ и последният – „Прекъснати мисли” /по Данте/. Двете стихчета избрах за мото на тази статия точно от този последен диск.
Председателят на Съюза на композиторите Петър Льондев каза: „Такива музиканти се раждат рядко. Те трябва да бъдат запомнени. Иван Янков може да бъде само емблема за прекрасни човешки отношения и голяма музика, аз се прекланям пред неговата памет.”
И наистина, има много, с което да го запомним и споменаваме.
Това рядко съчетание на осъществен талант и ценни човешки качества не е случайно. Неговото прекрасно семейство е сред най-тачените в града ни. За жалост, тормозено през тоталитарните години поради единствената „вина” – баща му е преуспял майстор в професията си. Има ли някои от старите самоковци да не знае сладкарница „Пчела”? Иван наследява от баща си творческия хъс, от майка си – благородството. Проявява от най-ранна възраст влечение към музиката – още 7-годишен взима уроци по пиано при Мария Кокошкова, и аз помогнах в подготовката му по солфеж. Успешно влезе в Консерваторията и завърши Теоретичния факултет като обичан от професорите студент.
Рано започва проявите си и като професионален музикант. Корепетитор е на градския хор „Рилска песен” с диригент Дора Христова /прочула се след време с „Мистерия на българските гласове”/. Проявява се като пианист и в оркестър „София”. По-късно става диригент на „Военна естрада” със солистки незабравимите Мария Нейкова и Маргрет Николова. Аранжира много самоковски песни от сборника на проф. Васил Стоин.
След 1975 г. заедно със съпругата си – цигуларка – заминават за една година на турне из Финландия. До 1990 г. пътува и свири в собствения „Happy Duo Band” из скандинавските страни и България. Спечелва конкурс за преподавател в музикален колеж в Норвегия, където се установява със семейството си от 1990 г. Завършва и музикална психология в Консерваторията в Осло, което е негово второ висше образование. Междувременно работи по различни проекти, свързани с културния обмен между Норвегия и България. Проявява се и като отличен организатор.
Никога не забравя България и родния Самоков.
През трудното лято на прехода през 1991 г. и последвалата гладна зима при управлението на Андрей Луканов, Иван със съпругата и дъщерите си, заедно с част от учениците в колежа, където преподава, неуморно обикалят Норвегия и изнасят концерти с благотворителна цел: помощ за Самоков. През септември 1991 г. помощта пристига със самолет на летището в Бургас. С голям ТИР, придружаван от представител на Общината, е докарана в града ни. Дрехите се раздават на сираците от Дома в Гуцал, на обитателите в Старческия дом и на други нуждаещи се наши съграждани. Кашони с медицински материали и медикаменти заедно с микроскоп и друга медицинска апаратура пък са предадени на самоковската болница.
Иван подпомага и талантливите деца от школата по изобразително изкуство „Захари Зограф”, като организира изложба на техни рисунки в Норвегия и им изпраща събраните средства от продажбата на творбите.
Спомням си – по същото време, наскоро след пенсионирането ми, той ме чу на концерт в читалище-паметник „Отец Паисий” и веднага у него се роди идеята да се организира Седмица на норвежката музика в България. Иван мащабно разви тази идея под надслов „Норвегия зове България”, като бяха организирани няколко концерта в София и Самоков. Поканена бях да участвам в камерния концерт и пях песни от Григ и Вален под негов акомпанимент. Спомням си, че тогава той ми изпрати 100 долара хонорар. Искаше така да ми помогне, повдигайки и самочувствието ми.
През тази Седмица на норвежката музика се проявиха и талантливи студенти от Консерваторията. След това, съвместно с Министерството на културата и посолството на Норвегия у нас, Иван организира концерти в Норвегия и заведе там нашите студенти. Някои от тях с това пътуване получиха и успешен старт към Европа.
Иван оползотворяваше по най-добрия начин възможностите и средствата, които му предоставяше неговата работа в Скандинавия. Той обичаше да пътува и обиколи почти целия свят. Тези пътувания го заредиха с богати впечатления и се вляха в музикалната му инвенция. Той композира толкова много творби! На ежегодния преглед „Нова българска музика” неговите произведения бяха едни от най-хубавите и най-аплодираните. За това през 2005 г. бе приет и за член на Съюза на композиторите.
След завръщането си в България Иван се втурна в активна концертна дейност – просто бликаше от идеи и пристъпваше веднага към осъществяването им. Съвсем пресни са впечатленията ни от прекрасните концерти в Самоков. Той ни откри по чудесен начин пространството между музея и читалището със запомнящия се първи класически концерт там. Аз не съм фен на джазовата музика, но на неговия джазов концерт в сградата на Общината бях спечелена като заинтригувана вече публика.
На последния концерт – от 10 април 2012 г. – няколко дни преди смъртта му – залата в сградата на Съюза на композиторите се оказа тясна да побере многобройната публика, привлечена от интересната програма. Беше обявен след три дни и следващ концерт в НДК, който, уви, Иван не можа да изнесе…
А какви идеи имаше още: за откриване на музикална лектория в гимназия „Константин Фотинов”, за организиране на международен фестивал на камерната музика в града ни, искаше да построи и концертна зала и звукозаписно студио на мястото на бащината си сладкарница до Голямата чешма…
На последния му авторски концерт, организиран и от посолството на Кралство Норвегия, посланичката г-жа Тове Скарстейн каза: „Никой от българските посланици в Норвегия не направи толкова, колкото Иван за сближаване на двата народа.” Забележителна оценка! Аз бих я дори перифразирала: „Кой от нашите почетни граждани се прояви по-ярко в национален мащаб с любов към града ни?”
Нелепо прозвучаха, като сквернословия, думите на опонент на сесия на Общинския съвет, на която се предлагаше Иван да се удостои с почетно звание. И никой не реагира за наш срам…
Ние трябва да сме горди, че сме съграждани на такава забележителна личност.
Именно тружениците в духовната сфера са допринесли най-много за името на Самоков като виден център на българската култура.
И не само чужденците, а най-вече ние нека да отдадем на Иван Янков заслужената почит и уважение.
Вечна да е паметта му!