Когато вицовете бяха забранени…

В далечното вече време на 60-те години на миналия век, а те са моите студентски години, веднъж в групата ни за водене на упражнения по политикономия влезе непознат за нас млад асистент. Учебникът по политикономия наричахме „тухла”, а заедно с тези по история на БКП и история на КПСС „тухлите” ставаха три и ние се питахме защо като филолози изучаваме тези предмети.
Младият, около 30-годишен асистент, ни се представи, като каза името си – Иван Славов, което с нищо не ни впечатли. Но веднага след това започна да ни изпитва и споменаваше такива имена на „световни учени”, които ние чувахме за първи път. След като поставяше въпросите си и с поглед търсеше някой да вземе отношение, той посочваше обикновено… колежка. На нейното мънкане се усмихваше, а към мъжката част заканите му оставаха за следващия път.
Следващият път ние отново толкова сме чели, колкото и първия път. Всички очакваме да бъдем наругани, да ни се припомни, че „студент” означава човек, който сам се учи и т. н.
Но следващата седмица, когато дойде часът за упражнение, Иван Славов беше усмихнат и вместо шокиращите за нас въпроси, той каза: „Колеги, хайде да отидем в Парка на свободата да се поразходим…” Пъхаме тетрадките със записките по джобовете и ето ни пред входа на Алма матер. Движим се вкупом, а той ни разказва нещо весело. После се обръща към студентка:
– Вие откъде сте, колежке?
– От Варна – самонадеяно отвръща тя.
– Чакайте, колеги – спира ни асистентът – колежката е от Варна. А влизали ли сте във ваксаджийницата, дето е накрая на града?
Колежката си признава, че е влизала. Той пак пита:
– А знаете ли, колеги, какъв лозунг са поставили варненци там?
Естествено, че не знаем, и Иван Славов казва:
– Поставили са лозунг, на който пише: „Да се учим от опита на съветските ваксаджии!”
В първия миг никой не се смее. Но виждайки усмивката на лицето на асистента, всички прихваме. А колежката от Варна навежда поглед и промърморва:
– Че какво съм виновна аз!…
Движим се бавно по алеята с кестените и въпросите откъде е колегата или колежката се сипят. Сипят се и лозунгите, които украсявали града им. Така идва и моят ред.
– А вие откъде сте, колега?
Не назовавам селото, а града:
– От Самоков.
И Иван Славов спира цялата група.
– Колеги, ходил ли е някой от вас в Самоков?
Всички мълчат.
– Е, тогава, като отидете, влезте в дървообработващото им предприятие, да видите какъв лозунг там са сложили…
Всички сме в очакване да чуем какво пише на лозунга. А той:
– Написали са „Първомайски привет на всички компартии в света с изключение на китайската!”
Тогава отношенията между СССР и Китай се бяха изострили… Но това не е всичко, с което може да ме упрекне Иван Славов за Самоков. И той продължава:
– Има ли горско училище в Боровец?
Отговарям му, че има. Вече сме отминали Орлов мост и навлизаме в парка. И пак сме се спрели.
– Та, колеги, пред входа на това училище самоковци издигнали една арка. Цялата е обвита от елови клонки и на средата са сложили портрета на другаря Живков. Отстрани на портрета има еленови рога, а отдолу знаете ли какво пише? Пише „Да пазим полезния дивеч!”
Ние не знаем как да реагираме. Някои се споглеждат и едва тогава се усмихват. Виц за Тато! И то разказан от университетски преподавател… При това философ! Струва ни се, че вицът го е чул самият Тодор Живков. Та от тук се вижда петолъчката на Партийния дом!
Повече той не продължи да води упражненията ни. Явно беше замествал свой колега. Когато ние помежду си се опитвахме да си разкажем понякога виц, винаги се оглеждахме да видим дали някой не ни подслушва, защото знаехме, че за един политически виц можеш да изхвърчиш от университета или да те пратят на кариерата в Ловеч, а защо не и в Белене. А защо Иван Славов така свободно разказва политически вицове? Защото сам си ги измисля, някой изказа предположение и ние се съгласяваме.
…Завършваме и идва разпределението. Разхвърляни сме по всички кътчета на родината, защото „Където народът – там и ние”. А Иван Славов става професор и държи будни студентите си. Разказва им вицове; наднича в деформираната човешка душа; бори се с кича и безвкусицата; съставя антологии и речници на глупостта и събира ученически и студентски бисери и до последно върви по пътя на Еразъм Ротердамски. Само че в… България.
Защото вицовете му за бай Тошо и останалите партийни светила без всякакви усилия бяха пренесени върху новопоявилите се лъжедемократи, които вече четвърт век не отстъпват по нищо на ония от времето на соца.

Иван Ненов