Любомир Тосков – добро да направиш, следа да оставиш…

Любомир Тосков – известно име в недалечното минало, с което не само спортен Самоков се гордее. Завършил школата на ЦСКА, спортният му път до 40-годишнината преминава в този именит клуб. Състезател с десетки медали от балканиади, състезания на дружеските армии, та и от олимпийските игри през 1976 г. в Инсбрук. От 30 години е военен пенсионер. Военен? Ами да. За отличното му представяне на състезания в Ленинград военният министър ген. Добри Джуров от старшина го произвежда в офицерски чин.
Благодарна съм на съдбата и по-точно на един от приятелите му, чрез който се запознах със скиора и човека Любомир Тосков. Едва в края на разговора ни той се съгласи да излезе от анонимност и за читателите ни, защото неговото верую е: „Направи добро, остави нещо след себе си. Името ти не е важно, важно е това, което си направил в полза на хората.”

– Добре, че приятелят ти Константин Янакиев ми каза чие дело е направеният кът в Боровец, в началото на пътеката за Мусала. Толкова приятно е станало там както за туристите, така и за пешеходците, тръгнали към Ястребец, Соколец, поляните над Бели Искър. Точно го разглеждахме с приятеля ти, когато спря микробус с туристи, които поеха нагоре. Минути след това от лека кола слязоха две жени с раници. Наистина си избрал място като кръстовище, което си преобразил. Как стана това?
– Минавам един ден от „триъгълника” на Боровец нагоре и баш там, на отклонението за пътеката за Мусала, гледам – коритото изкривено, обърнало се, и вместо водата да изтича, тя се събира в него. Наведох се – зеленясало, пълно с боклуци. Как да го остави така човек!? А и с червен спрей изписани мръсотии. Как ще клекнеш да пиеш… Не може така! Реших и го направих.
Прибрах се, приготвих се у дома и хайде горе, без да ме знаят жената и синът, та там! Осем чувала с боклуци събрах… Оправих и коритото. После направих масичката и пейките около нея. Всичко с дървении направих, от каса на врата, от останали ми парчета… Като чистех току под бора, като махнах натрупаното, видях, че е имало огнище. Изчистих, подредих, оградих, дори накладох и огън – да видят хората, че там е палено и да го ползват. Събрах и съчки и ги оставих до огнището. Накрая закачих на високо, на отсрещния бор, и един чифт от ските и щеките ми. Малко като указател, малко – като носталгия по миналото… Стана чудно място!
От онези дни се качвах натам и видях семейство с три дечица – седнали си, хранят се, пият водица… Как да не ти стане драго! От това по-хубаво има ли?! Гледам, че и нещо като импровизиран паркинг е станало там – хората си оставят колите, качат се до Мусала и после обратно.
– Разбрах, че и други подобни неща си правил из града…
– Ами, правя. Като мога, защо да не го направя. На моста за Дупница пълних няколко дупки. Чешмичката в пазара също я правих аз… Пред болницата, току под стълбите отдясно, при таблото за некролози, до двата бора, имаше счупени плочки. Стояха си така дълго време. Гледам един ден жена слиза отгоре, загледа се в таблото, кракът й хлътна между плочките и полетя. Добре, че се задържа. Отидох веднага до дома, взех инструменти и каквото трябва и хайде пак там. Оправих плочките. Сега гледам, че и току до аптеката пак там има дупки. Хем грозно, хем ще се претрепе някой. Трябва и с тях да се заема, да се циментира… Наскоро видях, че и на читалището от южната страна, току над плочите, мазилката на места се е оронила. А това читалище е и паметник на дедите ни, дето са жертвали живота си за България … Иде ми да го оправя и ще взема някой ден скеле…
Преди време иззидах дупката в стената. А, помниш ли дупката в стената? Там, преди моста срещу болницата, до сегашните светофари, имаше издигната недовършена сграда. През нощта ли, кога ли, като е идвала кола откъм Боровец, направо се врязала в стената. Дупката стоя дълго време. Хванах се един ден, ха там, та я затворих – тухлите още си стоеха. Тогава идваха да ме снимат, питаха ме кой ми е наредил. Кой?! Ами не мога да гледам така, да ни излага града тая огромна дупка…
– Има толкова много мъже в пенсия, някои от тях умеят да вършат сума ти мъжки работи, ама не са като теб…
– Да, бе, по кръчмите и кафенетата са на приказки, на чашка. Хора разни, не можеш им се сърди. Ама си мисля: всеки трябва да направи нещо добро. А повечето какво – само ругаем, критикуваме, недоволни сме от това и онова. Какво пречи кой каквото умее, да направи нещо полезно за хората!
– Добре, де, ти си скиор, а как умееш да изпипваш нещата като строител? Разбрах, че и вашата къща си изпипал и нагласил така, че минаващите по улицата се заглеждат в нея…
– На времето, още преди да отида в казармата, едно влахче ме понаучи на това-онова в строителството. А и като скиор съм обикалял много по света. Видял съм как работят хората, как се грижат за направеното. Възприел съм го и го прилагам… Животът ми е минал сред природата. И име съм дал, и слава на града. Но още мога, затова правя, каквото умея. Доставя ми удоволствие. Обичам да отделям време и нещо да правя. Може ли по кръчмите да седиш безцелно, на празни приказки, като можеш през това време нещо да сътвориш за този град…
– Виждам, че погледът ти е отправен към многото дупки тук /разговаряме в кафене на паркинг край бул. „Искър”/…
– Ей, на, на мен ми иде тия дупки, стига да имам асфалт, да взема някой ден да ги оправя с приятеля си Коце и с Бебо. Срамота е! Туристически град сме, булевардът е като магистрала за Боровец, вижда се – тука е дупка до дупка… Тук има хотел, заведения, магазини, идват клиенти с коли, чупят ги, ругаят. И това положение не е от месеци, а от години…
– Неспокойна душа си. Скъп си на думите, ама направеното ти е от душа и сърце…
– Ами… вместо да говоря, помисля, помисля и почвам да оправям това, от което ми се дразни окото. Обикалям с колелото из града, гледам, прави ми впечатление кое трябва да се оправи, защото ми се иска да е хубаво. Не ме е срам да се наведа, да оправя дупка или нещо друго. Това за мен е полезен труд. Докато мога, докато съм жив, това, което мога, ще го правя. Така ме е родила майка ми, така ме е създала природата, така ще си карам.
– Не са ли те изкушавали с нещо? Все пак си известно име…
– На времето ми предлагаха да стана треньор във ВИФ. Отказах. Обичам като направя нещо, да се вижда веднага. А треньор… не се знае кога ще видиш резултати от работата си!
– Искаш ли да се обърнеш към мъжете като теб с някакво послание?
– Нека всеки за себе си, а и за града да прави това, което може. За да остане то во веки веков. Щото лошо като се направи, развали се нещо, после на негово място ще се построи друго, което остава. Остава доброто. Лошото минава и заминава, а за очите остава съграденото! Човек живее един живот. Няма втори за никого. Остави нещо след себе си, за другите след теб!

Разговора води: Надка Вардарова

Можете да харесате

+ There are no comments

Add yours

*