Магията на грънчарското колело

Студен ноемврийски ден. Леко ръми дъждец над рилския град, а пожълтелите листа от дърветата се стелят по улици и тротоари и напомнят за чудноватите багри на есенната палитра от цветове, която ни дарява природата всяка година през този сезон.
С богатството на цветове и шарки върху причудливи форми на грънци, поели енергията и топлината, дошли от земята и докоснати от човешките ръце на майстор Райчо Спасов, трябваше да се срещна този ден.
Нямах уговорена среща с бай Райчо – потомственият майстор-грънчар от прочутата Бусинска школа. Позвъних на входната врата около обяд, а той ме посрещна откъм работилницата. Разменихме по някоя дума и се разбрахме да се видим малко по-късно.
Речено-сторено. Около два часа продължи нашата раздумка – първо в стаята до работилницата, а после, естествено, и около грънчарското колело.
„Самоковската глина е здрава, докато троянската е по-фина. Много са тънкостите на занаята, като се започне от глината, правенето на цветовете, шаренето, сушенето, изпичането… Подготовката на пещта е също много важна, както и подреждането на съдовете. Пекат се около две денонощия, а пещта я палим на месец, месец и половина”, споделя бай Райчо.
После пък се връща в миналото:
„Село Бусинци е имало около 300 къщи и през къща се е въртяло грънчарското колело. Имало е и обикновено, и занаятчийско училище.
Родителите ми са се преселили в Самоков около 1930 година. Тук, в нашата махала, в радиус около 300 метра в миналото е имало 16 грънчарски работилници, а днес… само една – моята!
Като малък помагал на баща си, но той все му казвал: ”Абе, като те гледам, от теб май грънчар няма да стане!” Изглежда обаче се излъгал бащата…
Всъщност Райчо започнал истински да усвоява тънкостите на занаята, когато бил вече на 50 години. Пет години не излязъл от работилницата, пет години всеки ден с часове прекарвал в дюкяна край грънчарското колело. Днес е вече на 73. Радва се, че е предал традицията в рода на сина си Стоян и снахата Камелия. Радва се и на петтте си внука, някои от които също проявават интерес и се увличат от грънчарското колело. Това го успокоява, че занаятът няма да се затрие с годините.
Защото ако днес не съхраниш и не предадеш наученото, то ще изчезне, а с него и историята, и животът на много хора.
Докато бай Райчо разказва всичко това, двете му ръце вече месят топка глина. Удря я след малко в дървената маса, а после завърта грънчарското колело. Бързо-бързо прясно ухаещата глина оживява между пръстите му и след още десетина минути се източва снагата на стомна.
Това на практика е бил изпитът за всеки майстор-грънчар – да направи стомна!
Не е имало празник, сватба или кръщенка без тъмнозелените крундури, поставени в средата на софрата, украсени с човешки фигурки, с птици и цветя. Бусинската керамика е била известна далеч зад граница. Всеки търговец се удивлявал, като е гледал зеленото на крундурите, „алторунджиевото” на стомните и ръкатките, червеното – все цветове от природата, от земята, съхранили много тайни и традиции…
Майсторът-грънчар от близо четири десетилетия е и пчелар. На младини е спортувал и дори е играл в местния футболен отбор. Близо 30 години навремето пък е ръководил бившето предприятие „Трудова терапия”.
Покрай грънчарската работилница направили и магазин на централния булевард „Искър”, където се продават причудливите калени изделия.
Вярно, днес хората често нямат работа и пари и търговията трудно върви. Но всички в занаятчийския род са обнадеждени, че един ден нещата ще потръгнат и грънчарството отново ще има своя хубав миг.

Любомир Кузев