Малък и Голям Мечит, Лопушки връх и Рила омаяха планинари от Македония и Петрич

Туристическото лято е към края си, а в Рила есента вече се е настанила. Амбицирани и ентусиазирани, съботният ден на 8 септември ни заварва в полите на планината, в китното Маджаре, на гости на къща „Екорелакс“, където с пресни, домашно приготвени мекици, сирене и сладко от бровинки посрещаме нашите драги гости от планинарски клуб „Ентузиаст“ от гр. Струмица от Македония, както и малка, но много колоритна планинарска група от Петрич.
Айранът, чаят и кафето са нашият допинг за предстоящия преход от селото през катерачния обект Господинкини скали и рида Средонос до хижа „Мечит“. В началото всички усещат силата на земното притегляне, породена от рязката промяна в положителната денивелация при прехода до Господинкини скали, но пък гледките от там също задоволяват всички ни. Пред взора ни са Свети Дух, Пчелино, Скакавците, Мусала, Погледец, Алиница…
После ни е лесно: в подножието на Средоноса пътека – рай; в гората – тихо, спокойно, сякаш животът там е спрял во веки, само птичките огласят простора, тук-таме се чува и по някой гръм от сивеещото се и навъсено небе, готово да изсипе гнева си върху нас. Разминава ни се само с малко пръски, които дори не намокрят своевременно надетите дъждобрани и якета.
Хижа „Мечит“ ни очаква както винаги – с безкрайно любезни домакини, чистота, топлина, уют, вкусотии и глезотии. Ние ще се погрижим за останалото: песни, танци, веселба и дружба – колко му трябва на човек! Традицията повелява тостове от главните организатори на събитието – Николай Николов и Кольо Ристов, размяна на подаръци и речи като за историята…
Главната цел в следващия неделен ден е изкачването на върховете Малък и Голям Мечит по Кайзеровия път и масивния и обзорен Лопушки връх с надморска височина 2698 метра. Не случваме особено на време – мъгливи цируси /международното название на високите перести облаци/ са завзели билото на Рила. Мусала, Скакавците, Средна Рила съм ги виждал къде-къде в по-добра светлина, но това е то – времето… Вятърът на Големия Мечит ни брули като че е зиме. Уж и слънце се показва, но ръкавици влизат в действие, както и шапки, пухенки, полари – планината ни напомня, че тук е есен, та късна есен даже…
Преминаваме в мъгла и Малък Лопушки. Това ни чака и на Лопушкия исполин, но и кафе, приготвено на място лично от Николай Николов. Софрата е опъната – къде на камъни, къде в тревата – най-вкусна е трапезата в планината!
Глъчно е, ведро е настроението. И като по поръчка ни огрява Слънчо, вятърът отвява мъгливите облаци, фотостудио „Лопушки връх“ с неговия емблематичен дъждомер приемат щастливи планинари, накичени със знамена. Апарати и джиесеми влизат в роля, усмивките са запечатани, историята ще ни помни…
Слизаме по Голия рид. Стръмно е, но с гледка към Лопушкото езеро. Нямаме време да идем да го зърнем отблизо, но тюркоазеният му оттенък ни впечатлява и така. Малка Лопушница ни дарява с ледена, кристално чиста вода – манна небесна за уморените туристи, и ни изпраща в дебрите на рилската гора, през която ще достигнем края на нашето съботно-неделно приключение в местността Овнарско.
Всички са уморени, кой повече, кой по-малко, но всички са и щастливи, доволно заредени с ударна доза рилски красоти, кристален планински въздух, нови приятелства, стари дружби и най-важното – ние сме щастливи и усмихнати хора, доволни от видяното и преживяното, пълни с енергия и готови за нови срещи, нови върхове, нови красоти и радости, дарени от Нейно величество планината!