Селска идилия

Разказ

Да имаш съсед като Благо Михов е щастлива случайност. Нито орех ще посади близо до оградата, за да ти хвърля сянка в градината, нито празна бутилка ще метне в двора ти, нито кутия от цигари или макарони, за да ти прави боклук. А моят бащин дом на село е най-уязвим откъм тази страна.
Благо Митов е мъж в зряла възраст и е пенсионер по болест. Не знам каква е болестта му, но когато има настроение, помага на жена си, когато няма – пие бира. Сутрин или след обед, с мезе или без мезе, с повод или без повод – все едно. Стига е да са му паднали пари отнякъде, да не е на вересия.
Колкото е добър по душа моят съсед, толкова е наедрял в тялото. Сякаш са го пенсионирали не за друго, а за преждевременно окапалата му коса и за несъразмерния за ръста му корем. Това не му пречи обаче да държи в респект всички в неговия дом. Или поне да си мисли, че е така. Помага му Боримечковият глас. Чуят ли го, и кучето ще престане да лае, и конят ще наостри уши, и двете му дъщери ще понижат за момент транзистора, да разберат по кого гълчи. В следващия миг, разбира се, атмосферата е възстановена, както преди малко. Но Благо не престава да укорява полугласно този или онзи, ей така, за авторитет: „На тоя найлон тука ли му е местото?“… Или: „Кой пуща чешмата, па не се сеща да я спре?“…
Към жена си е по-деликатен. Ще й направи забележка, но без да я гледа в очите. И тихо, да не чуят другите. Може би защото Тодорка му носи пари – всеки ден продава по шест-седем бутилки мляко на женския пазар в града, кравата им се случи от млечните.
Не мога да си представя да отида на село и да не чуя гласа на моя съсед. Толкова неща се измениха там, а той ми напомня за непреходното, за вечното. Връща ме към дните, когато „морето ми беше до колене“ и „всичко беше мое“… Сигурен съм, че и сега да му доверя, че съм закъсал по този или онзи въпрос в моите „градски“ работи, той ще ми рече: „О-о-о, това ли било? Я го виж комшията за какво седнал да се ядосва…?“ И ще ми олекне.
Един ден, не само че ми беше домъчняло за село, но трябваше да обера и малините, които растяха на воля покрай общата ни ограда. Взех и жената с мене. Поради рядкото ни появяване там, влязохме като в чуждо. Беряхме презрелите плодове и разговаряхме шепнешком. И тъкмо когато си мислехме, че никой нито ни вижда, нито ни чува, Благо се бе приближил към оградата и се обади като из фуния — казах вече, че гласът му е Боримечков -мощен, басов:
– За компоти, а? Най-убав е компото от малини, комшу, от мене да го знаеш!
– И ние го харесваме – отговорих от името на жена ми, която все пак малко познава моите съседи и техните нрави.
Благо никога не я назоваваше по име. И тоз път, без обръщение, каза:
– Ние с комшията как сме живели, ехе-е-е… Кажи, комши, какви луди глави бехме. Погледни тоя камик: с една ръка по кокошка го хвърлях – сочеше той един четвъртит камък, докаран вероятно за дувар откъм улицата, но като станаха на мода железните огради, го
оставил да зеленясва край плевнята.
– Помня, всичко помня, може ли? – рекох.
– Абе, комши, според тебе колко носи една кобила?
– Мисля, единадесет месеца и нещо.
– И яз така знам, а наша Мица, (сега разбрах, че неговото било кобила, а не кон), изглежда ще преноси ден-два, най-малку. Ред й е вече, а слабо личи.
Усетих, че съседът ми е намислил да ме пита и нещо друго, но все още не бе дошъл сгодният момент. Защото продължаваше да се върти край оградата, уж да изтегли някой бурен из корен, да оправи подпорката на сливата, и пак, ни в клин, ни в ръкав подхвана:
– А яз да ти кажа, най-мразя жена да ми се бърка в работата. Ти на какво мнение си?
– Не е хубаво винаги да ти се меси – рекох му, – но понякога, и жените казват умни приказки, по-умни от нашите,
– Е, вие у градо им се плашите повече, признай си – засмя се Благо и добави: – Комши, ти като си по тая част, каква смъртност се признаваше за нормална при пилетата в текезесетата? За ягнетата да е, и яз бих ти казал – нали имам девет години трудов стаж у
овцефермата, ама за пилетата – не ме търси.
– Зависи от условията — отговорих му. – Понякога и половината измират, особено по-малките.
– Прав си. Еднаж по телевизията и яз го чух. Некъде шейсе на стоте измрели. От чума ли, от какво ли?… А от петнайсе, едно като се разнесе, колко процента е това?
– Нищо не е. Към седем процента, ако не се лъжа.
Тук съседът се приближи още повече до мрежата, кимна ми да отида и аз по-близо и ми пошепна:
– Знаеш ли защо те питам? Жълтата ни кокошка с църната опашка излюпи петнайсе. Жената ми поръча да ги наглеждам днеска. Докато съм бил в хоремаг, едно щукна. Тука пиле, там пиле – нема го. Сигур мацката му е видела сметката… Та, като си дойде Тодорка от градо, като се развика, кажи й, че седем процента смъртност нищо не е. Молим те, комши! Она те уважава…
Душа човек е Благо Митов. Можех ли да му откажа!

Георги МАКОВ