Тази магия фотографията

Един от най-активните наши сътрудници фотографи през последните години е Георги Колов. Той е роден през 1983 г. в София. По майчина линия е със самоковска жилка. Израства в Монтана. Както сам казва, като „болнаво дете със себеотвержени родители”.

– Кога откри фотографията за себе си?
– Не случайно споделих за болнавостта си. Поради това, че често отсъствах от училище, точните и систематични предмети като математиката никога не са ми били сила. Влечеше ме всичко, което е от час за час – без много свързаност с предните уроци. Така останалите не ми се подиграваха за глупавите въпроси, на които вече е бил даден отговор. Много харесвах изобразителното изкуство, но уви, нямах онзи един процент, наречен талант. Баща ми като по-млад също се е занимавал с фотография. При първа възможност се затварях в банята да проявявам някоя негова лента – това беше първият ми допир с фотографията.
– И тогава реши да се занимаваш с това?
– Не! Минаха много години, без да имам ясна представа с какво искам да се занимавам. Докато вкъщи не се появи компютър. Тогава вече бях наясно. Исках да създавам неща, на които хората да се радват. Понеже не можех да рисувам, започнах да се занимавам с графичен дизайн. Тогава той ми се струваше най-близко до изобразителното изкуство. Но отново не се чувствах, че създавам нещо свое. Затова погледнах към фотографията. Социална, но и самотна, креативна. Същевременно – достоверна. В улова на моменти при снимането намирам цялата комплексност от емоции, от които имам нужда.
– Това ли е за теб фотографията – “улов на моменти”?
– Ами да. Самият факт, че повечето снимки се създават за част от секундата, може да даде и такова определение на фотографията. Не малко снимки са показали на зрителя неща, които едва ли би могъл да види, без да са регистрирани от фотокамерата.
– И какви моменти обичаш да „ловуваш”?
– Различни. Много съм емоционален и това до голяма степен определя какво искам да покажа на зрителя. Минават седмици и месеци, докато някои снимки излязат на бял свят, докато намеря правилната светлина, в която искам да ги представя. Когато снимам по конкретна работна задача, естествено, не мога да си го позволя, но за лични проекти оставям емоцията да ме води. Обичам хората и техните емоции – неподправени и истински, затова снимам предимно тях.

– А пейзажи? Много от снимките ти имат за главен герой… пейзажът.
– Пейзажите в моята фотография са по-скоро дневник за местата, на които съм бил. Не са ми цел, по-скоро са ми път към фотографията, ако така мога да се изразя. Уважавам пейзажистите и тяхната работа, но предпочитам човека като обект, когото да наблюдавам през визьора.
– Значи препочиташ социалното във фотографията?
– Да. За мен снимането на хора винаги е диалог. Ние сме социални същества, а езикът, който аз съм избрал и който може да стигне до всеки, е фотографията. Обичам да разказвам и да ми разказват в кадри. Думите в днешно време не са това, което бяха. Лишени от довод или откровена лъжа, често се изричат – колкото да не се мълчи. Затова предпочитам да вярвам на собствения си „диалог“ със зрителя или фотографа. Наполеон е казал: „Една картина струва колкото хиляда думи“, ето защо аз обичам да си мисля същото за снимката.

– Критичен ли си към себе си? И търпиш ли на критика?
– Ако не бях критичен към себе си, щях да съм много по-напред в живота. Критичността ми е драстично завишена в сравнение с доста хора. Не само към себе си, а изобщо. Старая се да гледам кадрите си като чужд човек и да не влагам емоция при оценяването им.
Колкото до критика – да, приемам я, ако е градивна, както се казва. Често срещано явление е 10 човека да ти дадат 11 мнения. Доверявам се на хора, които уважавам заради собствения им труд. И когато чуя дори едно „Браво“, се чувствам щастлив от добре свършената работа…
– Има ли неща, оставащи зад кадър?
– Естествено. Никой не се интересува, че си станал в 4 часа нощес и при минус 16 градуса си извървал цял час пеша в тъмното в някоя гориста местност с 12 килограма оборудване само за да уловиш някой изгрев. Всеки иска да види изгрева в цялото му величие. И ако снимката ти е уловила именно това, тогава чак някой ще се поинтересува как е направена и ще те уважава за труда и жертвите. Преди хубавата снимка ти си просто „прогизнал, зинзирикащ човек без работа“, според повечето хора. В което няма нищо лошо. Какви ли не лудории правим за хубав кадър!…
– За нещо конкретно сещаш ли се в този смисъл?
– Веднага се сещам как потопихме една колежка фотограф (Антония Гласкова), облечена с бяла рокля и воали, в язовир „Искър”. Тя се разхождаше жертвоготовно по дъното, докато стъпваше върху боклуците в язовира. Потапяше се и буквално лежеше във водата в името на добрите снимки. Най-сладкото беше, че събрахме малка агитка, която се радваше на гледката. Естествено, визирам Антония, аз бях по-скоро смешната част от зрелището – до колене във вода в небезизвестната фотографска поза тип „азиатски турист“. Беше хубаво! Като се замисля – трябва да го повторим…

– В крайна сметка какво ти дава фотографията?
– Комплексен е въпросът. За мен всяко аудиовизуално изкуство изисква възпитание на сетивата. При музиката важен е слухът. Бихме се стреснали, когато чуем фалшив тон. Уверявам ви, че не е по-различно при фотографията. Защо да не се стреснем дори при вида на снимка, пълна с “фалшиви тонове”? Но за да ги разпознаем, е нужно време, в което да възпитаме зрението си да ги познава. Като всеки вид възпитание, и тук процесът е бавен. Но си заслужава. Започваш да виждаш света по един по-различен начин, да търсиш красивото във всичко, а във времена като сегашните какво по-хубаво!?…
– Къде си сега според представите ти и какво мислиш, че те чака в бъдеще?
– Написах доста статии на тема фотография. Щастлив съм, че представители на bTV Media Group видяха в мен автор, какъвто не подозирах, че мога да бъда. В момента освен с фотография се занимавам и с лекторска дейност по графична обработка на изображения. Екипът, с който работя, е изключително дружелюбен и съвместната ни работа е по-скоро забавление. Харесвам хората, с които се срещам по време на лекциите, защото всеки по свой собствен начин гледа позитивно на живота и ме заразява с тези нагласи.
За бъдещето – банално е, но времето ще покаже какво ще бъде. Имам хипотеза, че най-доброто предстои, а ако животът продължава да ме среща с все така позитивни и ентусиазирани хора, тогава нагласата ми за бъдещето ще е по-скоро аксиома.