Хипократ на село

Не беше прашен селският пък до града. Тъмният асфалт се виеше между олекналите ниви, подстригани от машините.
Есен е. И мълчаливите ярловци в автобуса, повечето жени, унесени от грижите си, не се сещаха за друго. Сякаш им се полагаше по право тая красота на Витоша, гордата сила на Рила, загатнатият по утринната мъгла релеф на Верила и Плана. Те отколе са част от живота на ярловци и ядовитото пъшкане на автобуса само отново им припомняше за тленното и вечното.
Мислите им избягаха, уплашени от шумното бърборене на новите пътници, понесли торби и кошници за пазар. Автобусът кихна, потрепери и бавно пое към града.
Човекът до мен предпазливо се отпусна на седалката и отвори дума за болката си. До болницата в града отивал, но нямал вяра на докторите. Само един можел да му помогне – ярловският, но той бил в отпуска. За малко на морето отишъл. И той е човек… Иначе все той го наглеждал. И нощем идвал.
Хората подочуха думите му и закимаха одобрително. Златен доктор бил. За десетина дни сякаш селата осиротели, дано по-скоро си дойде. Заразказваха отминали случки – за грижите му, отзивчивостта му и най-вече за добрата му усмивка.
Познавах бегло д-р Александър Димов – млад, рус, със сини очи. Външните му славянски белези сякаш потвърждаваха принадлежността му към славянското име на селото – Ярло. Името е сакрално, защото се обозначава с божеството Яровит – син на бога на огъня…
Това, че Ярлово е документирано още в 16 век, това че преди близо век е отмятало над 3000 население, а днес последната нула я няма, не е отнело живота му.
Негов потомък е д-р Александър Димов с три поколения лекари – прадядо, дядо, баща, майка, брат, леля. Тук лекува хората и от околните села от 14 години. Викат го и от Дупница, от Самоков… Той е личният лекар, спешният лекар, лекарят, на когото разчитат за доболнична помощ.
И той, като всички лекари, е полагал Хипократова клетва.
С тази разлика, че е верен последовател на древния си учител.
Нищо, че кабинетът му от години е за ремонт, за климатик да не говорим.
Нищо, че семейството му е в София и се разкъсва между него и пациентите си. Нищо, че отдавна е лишен от пряк досег с културата. Яхнал подвижната си аптека, заредена с очакваните лекарства за болните, спасява. Спасява животи. И дарява. Дарява усмивки – лекарство с двойно значение. Кое ли е по-силно!? Кажи, Хипократе!