История, Новини, Статии, коментари, Читателски

Иван Шишков – учител по професия, но и по призвание

Иван Шишков със свои ученици

Трудно се пише за събития, които вече са история, но едновременно с това са ти близки по сърце. Същото е и когато, малко или много, участваш в тях. Знаете как понякога се казва за човек, че неговата професия е не само такава, но че тя е и негово призвание, той „гори“ в нея с цялото си същество. Такъв човек беше и моят дядо Иван Шишков през целия си земен път.
Разбира се, всяка история има своето начало. Нашата започва преди 87 години далеч от Самоков – в Яхиново, Дупнишко. Има две версии за произхода на името на селото. Първата го свързва с най-развития местен поминък – животновъдството /ехинос на гръцки означава масло/мляко/.
Според другата версия селището е кръстено на местен турчин – Яхин бей, който бил мъдър и справедлив защитник на селото. Тогава то било предимно българско, но тук живеели и турци.
Тук, в семейството на Георги и Елена Шишкови, се ражда момче. Около месец по-късно е кръстено от местен свещеник с името Иван. Точната дата е 23 октомври 1932 г. Георги и Елена имат още две деца: Лидия  и Светла.  Родът Шишкови е интересен: братът на Георги и чичо на Иван заема длъжността околийски началник на Дупница преди 9 септември 1944 г. Техен родственик е и режисьорът Стойчо Шишков, напуснал този свят преди по-малко от година.
Детството на Иван минава като това на повечето селски деца тогава – с животните на полето, пасял е биволи. Това безгрижие е белязано от  трагична случка. Жена, също като него излязла с животните на паша, е убита от мълния пред очите му… Заради това той винаги изпитваше дискомфорт, когато времето се развали и се извие буря.
Родителите му са заможни и имат възможност да го изучат. Учи първо в родното си село, а след това в Учителския институт в Дупница. Там Иван получава полувисше образование – степен, която днес не съществува, и специализира в три направления: история, български език и литература и френски език.
Отбива военната си служба (тогава тя е била задължителна) в Хасково през 50-те години на миналия век и се отдава изцяло на учителската професия. Тя е свързана с много пътуване и местене от едно място на друго. Тук читателят вероятно ще се сети за текста на популярна народна песен, изпълнявана често от различни изпълнители.
Иван Шишков две години е в Микрево, Благоевградско, а след това се мести в района на Самоков. Една година учителства в Шипочан /спомен за това кратко време ми сподели Георги Захов – също учител, краевед, автор на много книги за Самоков и околността му/.  
От Шипочан Иван отива в Райово. Там остава и до края на професионалния си път в продължение на четири десетилетия.
Основите на училището в селото са поставени още през 1932 г., когато там се обучават и ученици от други села. Учителстването на Иван е време на сериозно отношение към образованието, на строги критерии спрямо учители и ученици, дисциплината понякога се поддържа и с физически наказания. На уважението ще се върнем малко по-късно. Всичките му ученици помнят Шишков като строг, но справедлив учител, който никога не е влизал неподготвен в час.  
Баба ми Стана всеки път казва: „Четеше си уроците като ученик.“ Безспорен пример за това са постиженията на бивши ученици в училището. Техните успехи са плод на усилията им, но и на работата на дядо ми и неговите колеги. Почти няма райовец, който да не е бил негов ученик, а ако не той, неговите родителите помнят Иван Шишков.
Притежаваме многобройни снимки с неговите ученици. Ето кратка статистика за техния брой през някои от учебните години, в които Шишков е преподавал:
1956/1957 г. – 253, 1966/1967 г. – 202, 1976/1977 г. – 112, 1988/1989г. – 81,     1991/1992 г. – 69.
Една от бившите ученички е Катя Янакиева. Днес тя работи като психолог и председател на Синдикалната организация в НУ „Станислав Доспевски“. Приоритет в нейната работа е обичта към децата и професията, но и изграждането на позитивни отношения с колеги и родители.
Катя разказва:
„Господин Шишков е бил мой учител по история и френски език. Преподавал ми е цели четири години. Как го помня: всеотдаен, честен, търпелив. Учител, достоен за подражание и уважение. Той е избрал учителската професия и доказа, че е добър учител. Съдбата му е отредила   да се раздава безрезервно и безусловно. Обикновено се казва, че да си учител не е професия, а призвание. Може да звучи шаблонно, но е истина, защото само хора с призвание могат да станат добри учители.
Господин Шишков остави трайни следи у всеки ученик. В мен живее неговото нравствено чувство – излъчващо доброта и справедливост, съчетано със  строгост и със спокойствие. Той нямаше любимци – за него всеки ученик беше индивидуалност, не изразяваше пристрастия. Умееше да поощрява и да стимулира; показваше, че всеки ученик е специален, че може, стига да положи повече усилия.
В преподаването си ни  увличаше и заинтригуваше. Фокусираше вниманието ни върху възприемането на училището като място не само за получаване на знания, но и като място за общуване с приятели и учители, място за веселие, спорт и игри.
Той не повишаваше тон, за да го чуем, разрешаваше споровете между учениците, без да накърнява достойнството им, често на помощ му идваха шегите и хуморът, които противодействаха на строгостта и сериозността му.
Освен всичко това той съумяваше да съчетава преподавателската дейност с обществената. За определен период е бил вратар на футболния отбор, с което печели многобройни симпатии. Как да не обичаш и уважаваш такъв достоен учител, просветител и будител. Господин Шишков за мен беше и  добър приятел, който винаги ще живее в сърцето ми. Поклон, учителю!“

Иван Шишков

През 1958 г. Иван се запознава със Станка, която е родена в Райово и по това време участва активно в кампаниите по залесяване дори и извън рамките на селото. По-късно тя се занимава с отглеждането на хмел, което е било характерно за региона. За активната си работа е наградена с два ордена. Запознанството става, когато група ученици заедно с учителя си Иван Шишков отиват да залесяват, получавайки наставления от Станка, бъдещата му съпруга. Професионалният й път я свързва и със съседното село Рельово, а по-късно двамата се местят в Самоков, но Иван продължава да преподава в селото до пенсионирането си през 1992 г. За кратко дори е бил и директор на училището.
За познанството им разказва Иван Ненов, директор на училището в Райово преди да го закрият. Учител, но и поет и писател, Ненов е посветил голяма част от времето си на доказване, че родното място на Паисий Хилендарски е самоковското село Доспей, а не Банско. В интерес на истината двамата с дядо ми не са общували много, били са погълнати предимно от служебните си задължения.
Друг колега на дядо ми – Цанка Богданова, пък е запомнила Шишков така:
„За пръв път професионално се влях в училищния колектив в Райово през есента на 1964 г. С Иван Шишков работихме  заедно дълги години. Уважаваха го колегите, учениците – също. Историк, преподавател по френски език, прекрасен учител и колега. Сериозен, не много приказлив. Всеки от нас е обременен със слабости – едни повече, други по-малко.
Иван Шишков обичаше красивото, веселото в живота, но не във всичките му форми.  Добро и зло се натрупва през годините в живота на всеки от нас, за да остане за бъдещето, да се запомни завинаги. Съвест и отговорност – това беше Шишков и с това ще го запомня. Пътепоказател, който възприех от него, пътепоказател, който следвах, следвам и ще следвам вечно. А следите, които остави след себе си Иван Шишков, са неговите добри деца, внуци и ученици, поели неговия път – пътя на науката.“
През 1996 г., четири години след пенсионирането му, съм се появил самият аз. Макар и да сме общували малко, неговото отношение има голям дял за изграждането ми като личност. За история не сме говорили никога,  обикнах я, заедно с литературата, когато след смъртта му открих исторически книги, притежавани от него, както и класически произведения на Вазов, Дебелянов, Яворов и др. Историята беше мое хоби като ученик, а днес вече смело вървя по пътя й в професионални рамки, надявам се това да продължи и занапред.
Любимо мое занимание беше вечер да легна при него и да си говорим. Любимата му приказка бе за това, как не трябва да се убиват старите хора. В нея се разказва за бащата на болярин, който единствен укротил луд кон чрез въже от пясък и спечелил уважението на царя, който искал да погуби старите хора, защото ги смятал за безполезни.
Тази поучителна приказка изгради у мен едно уважение към възрастните, което за съжаление днес липсва у мнозина мои връстници. И не само у тях. Любимата песен на дядо ми беше „Когато бях овчарче“. Той често я пееше. Явно е била препратка към собственото му детство, мисля си сега… По-късно разбрах, че това стихотворение е написано от Вазов.
Духовната ни връзка беше силна, дори на подсъзнателно ниво. Понякога нещата се оценяват от дистанцията на времето и натрупания опит. Колкото и клиширано да звучи – оценяват се, когато ги загубиш.
Той, разбира се, не беше светец. Всички сме живи хора със своите грешки и пороци. Обичаше да си пийва в компания, а от тютюнопушенето не се отказа въпреки страшната диагноза: рак. Имал е и моменти на сприхавост, но те не надделяваха над благия му характер. Наскоро майка ми ми сподели как приютил у нас двойка млади чужденци, които явно изпуснали последния автобус за желаната дестинация.
Дядо ми си отиде от този свят преди 15 години, а си го спомням сякаш беше вчера.
Някои казват, че човек умира два пъти. Първият път е физическата му смърт, а вторият, когато името му спре да се споменава. То не бе споменато в излязла статия в местен вестник за Самоковското училище. Отдавам това по-скоро на незнание или слаба осведоменост, отколкото на преднамереност. Въпреки всичко, дядо ми Иван Шишков е жив най-вече чрез спомените на неговите близки, неговите ученици и чрез всяко свидетелство: снимки и кратки бележки-конспекти, чрез които си е подготвял уроците.
Не на последно място той живее и чрез постиженията на неговите деца и на нас, неговите внуци. Леля ми – Елена Талацка, е очен лекар и хирург в УМБАЛ „Царица Йоанна” в София, а майка ми Лидия – старша медицинска сестра в Неврологията на „МБАЛ-Самоков”.
Ние, неговите внуци, сме избрали и обикнали историята и свързаните с нея науки по един или друг начин. На неговата светла памет посветих и първата си (надявам се, не и последна) книга за миналото на Самоков. Там пиша нещо, което и чувствам: той се превърна в мой учител във всяко отношение. Винаги съм се чудил – ако беше сега сред нас, какво бих му казал: че го обичам и едно огромно „Благодаря”. Така това, драги читатели, е една история с начало, но без край.

Силвио Томов

Заедно със Станко Бармов /съпруг на учителката Виолета Милушева/ и Надежда Новакова, преподавателка по математика в училището в селото

Leave a Reply